Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Мурильо наистина се канеше да влезе в кулата, но думите на Ралик го сепнаха.
— Благодаря за предупреждението — кисело отвърна той, загърна се в плаща си и също седна.
Ралик пропъди с ръка комарите от лицето си.
— Е?
— Получих ги — каза Мурильо. — Най-довереният личен слуга на лейди Орр ми ги връчи днес следобед. — Извади изпод плаща си бамбукова тръбичка, вързана със синя лента. — Две покани за празненството на лейди Симтал, както беше обещано.
— Добре. — Убиецът погледна бързо приятеля си. — Да ти се е мяркал мърдащият нос на Круппе?
— Засега не. Мерна ми се днес следобед. Крокъс, изглежда, са го обзели някакви странни желания. Макар че — добави навъсен Мурильо, — знае ли човек кога Круппе е надушил нещо? Все едно, не съм забелязал нещо да намеква, че това хитро гномче подозира какво сме замислили.
— Спомена нещо за странни желания на Крокъс?
— Шантава работа — отрони замислено Мурильо. — Когато се отбих във „Феникс“ следобед, Круппе връщаше на момъка плячката от последната му работа. А Крокъс със сигурност не е зарязал Круппе като свой посредник — иначе всички щяхме да сме го чули.
— Беше от някое имение, нали? Чие? — попита Ралик.
— На Д’Арл — отвърна Мурильо, след което вдигна вежди. — Кълна се в целувката на Джедъроун! Девицата на Д’Арл! Оная напъпилата, с бузките… показват я почти на всяко проклето събиране и щом я видят, всички напудрени момчурляци отварят работа на чистачите. Богове! Нашият млад крадец сигурно е хлътнал до уши и сега иска да си задържи дрънкулките й. От всички безнадеждни мечти, които може да има едно момче, се е хванал за най-лошата.
— Може би — промълви Ралик. — А може би не. Една дума на чичо му…
Лицето на Мурильо просветна.
— Едно подбутване в правилната посока? Ами да, да му се не види! Мамът ще остане доволен…
— Търпение — прекъсна го Ралик. — Превръщането на едно крадливо хлапе в образован и солиден мъж изисква труд, на който едва ли е способно едно слабо сърце.
Мурильо се намръщи.
— Е, прощавай, че толкова се зарадвах на възможността да спасим живота на хлапето.
Ралик се изсмя тихо.
— Не съжалявай за това удоволствие.
Доловил тона на убиеца, Мурильо въздъхна и сарказмът му се стопи.
— Много години изтекоха, откакто имахме толкова надежди и неща, към които да се стремим — промълви той.
— Пътят към едно от тях ще е кървав — напомни Ралик. — Не го забравяй. Но да, много време мина. Чудно дали Круппе още помни онези времена.
Мурильо изсумтя.
— Паметта на Круппе се променя през час. Единственото, което още го държи, е страхът, че ще го разкрият.
Очите на Ралик помръкнаха.
— Ще го разкрият?
Приятелят му сякаш се беше отнесъл някъде, но скоро се съвзе и се усмихна.
— О, стари подозрения, нищо повече. Хитър е той, все се измъква.
Ралик се засмя и загледа блатясалото езерце пред тях.
— Да — съгласи се след малко, — хитрец ни е той. — Стана. — Хайде, че Крут ще чака да затвори. Кръгът вече спи по това време.
— Добре.
Щом излязоха на пътечката, Мурильо се обърна да погледне за последен път към входа на кулата, зачуден дали ще види ломотещите там призраци, но единственото, което успя да зърне под изгърбената арка, беше стена от мрак. И по някакъв необясним начин това му се стори по-обезпокоително от цялата орда изгубени души, която можеше да си представи.
Ярката утринна светлина заструи от широките прозорци на кабинета на Барук и в стаята полъхна топъл вятър, понесъл миризмите и шумовете на улицата. Алхимикът, все още облечен в нощните си дрехи, седеше на високия стол до масата с картата. Държеше четчица и от време на време я топваше в богато украсената сребърна мастилница.
Червеното мастило беше разредено с вода. Той търкаше по картата и покриваше областите, вече завладени от империята Малазан. Цялата половина на картата — северната половина — беше станала червена. Малка, все още чиста ивица на юг от Гората на Черния пес показваше силите на Каладън Бруд от двете страни на две по-малки петънца, изобразяващи Пурпурната гвардия. Червеникавият фон обкръжаваше тези чисти петна, продължаваше надолу, поглъщаше Пейл и свършваше по северните склонове на планината Тахлин.
Уличните шумове бяха станали доста силни, отбеляза Барук, наведен над картата, за да изрисува южния предел на червения прилив. Строителни работи, заключи той, чул скърцането на макари и сърдития мъжки глас, подвикващ на минувачите. Звуците заглъхнаха постепенно, след което се чу едно оглушително „трясс!“. Барук подскочи и дясната му ръка събори мастилницата. Червеното мастило заля картата.