Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Извади я. Да, беше монетата, която бе намерил в нощта на убийствата. Спомни си за необяснимата й поява, как издрънча в краката му миг преди стрелата от арбалета на убиеца да изсвисти над главата му. И сега, под ярката утринна светлина, Крокъс най-после намери време да я разгледа. Вдигна я пред очите си. Едната страна изобразяваше профила на млад мъж с насмешливо изражение и с нещо като небрежно провиснала на главата шапка. По ръба обикаляше надпис с дребни, подобни на руни знаци — език, който младият крадец не можа да разпознае, тъй като беше твърде различен от познатото му писмо на дару.
Обърна монетата. Колко странно! Още една глава, този път на жена, обърната обратно. Врязаният тук надпис беше с различен от другата страна почерк, наклонен някак наляво. Жената изглеждаше млада, чертите й много приличаха на тези на мъжа; в изражението й нямаше нищо насмешливо — тя сякаш се взираше в очите на крадеца хладно и непреклонно.
Металът беше стар, прошарен тук-там с груба мед и покрит по лицата с пъпчици калай. Монетата беше изненадващо тежка, въпреки че според него цената й беше само в уникалността й. Виждал беше монетите на Калоуз, на Дженабакъз и на Амат Ел, а веднъж и ръбестите метални пръчки на Сегюле, но нито една от тях не приличаше на тази.
Откъде ли беше паднала? Дали дрехите му не я бяха закачили някъде или я беше изритал, докато вървеше по покрива? Или беше от съкровищата на девицата на Д’Арл? Крокъс сви рамене. Все едно, появата й бе дошла съвсем навреме.
Междувременно краката му го бяха довели до Източната порта. Извън градската стена и покрай пътя Джатъмс Уори имаше няколко схлупени постройки — село Уори. Денем портата оставаше отворена и по тясното платно мудно се точеше безкраен керван от коли, натоварени със зеленчуци. Между тях, забеляза той, се мяркаха и фургоните на бежанци от Пейл, онези, които бяха успели да се промъкнат през обсадата по време на битката и бяха прекосили южната част на равнината Риви, а след това през хълмовете Джадроуби, и накрая — по Джатъмс Уори. Огледа ги и забеляза отчаянието по унилите им от умора лица: гледаха с тъжни очи града с жалката му отбрана и разбираха, че са си спечелили съвсем малко време, преди да продължат бягството си, но бяха твърде изтощени, та това да ги притесни.
Разтревожен от видяното, Крокъс забърза през портата и тръгна към най-високата сграда в селото, дървената кръчма. На вратата висеше дъска, на която преди десетки години някой бе нарисувал трикрак овен. Според крадеца рисунката нямаше нищо общо с името на кръчмата — „Глигански сълзи“. Стиснал монетата в ръка, Крокъс влезе.
Няколко души се обърнаха вяло към него, погледнаха го и отново се оклюмаха над чашите. На една маса в сумрачния ъгъл отсреща Крокъс зърна позната фигура. Беше вдигнала ръце над главата си и жестикулираше бясно. Устните на крадеца се извиха в усмивка и той пристъпи навътре.
— … и замахна тогаз Круппе толкоз бързо, че никой го не видя, и помете короната и скиптъра от капака на саркофага. Твърде много са жреците в тая гробница, рече си Круппе, един по-малко да беше, щеше да е облекчение за всички, че можеше да скъси мухлясалия дъх на мъртвия крал и така да събуди призрака му. Много пъти се бе изправял Круппе пред гнева на призрак в някоя дълбока яма на Д’рек, да реди скръбно дългия си списък от грехове и жално да хленчи как трябвало да ми глътне душата — ха-ха! Ама все се измъква Круппе от разните му духове и тъпото им дърдорене…
Крокъс сложи ръка на потното рамо на Круппе и лъсналото му пълно лице се извърна да го види.
— Ах! — възкликна Круппе, махна с ръка на единствения си слушател на масата и обясни: — Един от чираците ни е дошъл най-сетне, да ни зачете, както му е редът! Крокъс, разполагай се, миличък. Моме! Я донеси бързо от най-хубавото винце!
Крокъс погледна мъжа срещу Круппе и каза:
— Вие двамата май сте доста заети в момента.
На лицето на човека се изписа отчаяна надежда и той бързо се надигна.
— А, не. Прекъснахте ни тъкмо навреме. — Очите му пробягаха към Круппе и отново се върнаха на Крокъс. — То аз бездруго трябваше да си тръгвам, уверявам ви! Лек ти ден, Круппе. Е, до скоро виждане. — Мъжът кимна и бързо си тръгна.
— Припряно същество — измърмори Круппе и се пресегна за чашата с вино на току-що опразнилия масата мъж. — Я виж това — той погледна намръщено Крокъс, — две третини още му е пълна. Чиста загуба. — Круппе я допи на една глътка и въздъхна. — Избегнахме я загубата, слава на Десембрий.
Крокъс седна и попита:
— Тоя да не беше търговският ти посредник?
— Небеса, о, не! — Круппе махна с ръка. — Жалък бежанец от Пейл, луташе се, без да знае накъде да хване. За негов късмет се появи Круппе, чиито гениални прозрения го напътиха към…