Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
През последните два часа от пътуването Хънт се разсъни и изложи пред Тамара повече или по-малко подробно описание на откритията си от последните дни. Каза ѝ, че за него последният и неочакван есемес е безспорно достоверен и че очаква да стигнат до истината в дъното на разследването си съвсем скоро, след като поговорят с баща му.
— И как се чувстваш, знаейки, че предстои да го видиш? — попита тя. — В случай че действително е баща ти.
— Той е. Сигурен съм. — Той ѝ хвърли кос поглед. — Що се отнася до това как се чувствам… не знам, зависи как ще реагира тялото ми. Това е изцяло извън мой контрол, просто ме връхлита, като вирус. Нали не възразяваш, че ти споделям тези неща?
Тя стисна ръката му.
— Аз сама те попитах, ако случайно си забравил.
— Вярно — кимна той. — Истината е, че нямам представа. Ето, онзи ден мислех, че съм подготвен за срещата с баба си. И когато се случи, всичко мина добре. Леко емоционално наистина, но иначе нормално. И после, щом се върнах в хотела, цялата тази реалност изведнъж се стовари отгоре ми. Чудя се дали изобщо щях да заспя, ако не се беше появила ти. За което благодаря на Бога. — Той доближи ръката ѝ до устните си и я целуна. — И благодаря на теб, ако още не съм го казал.
— Само към стотина пъти.
— Дори и сега, при мисълта, че ще видя баща си…
— Можем да спрем, ако искаш.
— Не, не искам да спирам. Но когато се замисля, че е дошъл чак тук, че вероятно е бил тук през по-голямата част от живота ми… част от мен се пита как е могъл да го стори, да зареже единственото си дете… И миналата нощ, докато лежах буден и прехвърлях това в главата си отново и отново… у мен се надигаше ярост, просто смразяваща ярост.
— Заради нещата, които не ти е дал? Но ти всъщност си ги получил, имал си всичко със семейство Хънт, нали?
— Да. Така е, знам. Казах ти, това е ирационално, глупаво чувство.
— Не е глупаво. Просто такава е реалността.
— Най-добре е просто да го потисна.
Тамара си позволи кратко да се изсмее.
— О, да. Вече знаем колко добре ти се отразява. Отречи нещо и то ще престане да съществува, нали? Само че то не престава, Уайът. Просто отива по-надълбоко. Единственият начин да го победиш, е да се изправиш лице в лице с него, да го приемеш, да го пуснеш в себе си.
— Имаш предвид болката?
— Да.
— Не съм сигурен, че искам да го правя. Дори не ми се занимава с тези психологически неща, Там. Случило се е преди милион години и тогава съм се справил някак. А и както сама казваш, бил съм отгледан далеч по-добре при семейство Хънт. Дори не знам защо сега ми се отразява толкова силно.
Тя се обърна към него и тихо каза:
— Отразява ти се, Уайът, защото някой е убил майка ти. Това е тежко събитие, вероятно дори най-тежкото, което може да се случи на човек. Някой е откраднал сигурността ти, детството ти. Трябва да приемеш това. Бил си лишен от вярата в ангажираността, затова винаги си с единия крак навън, за да можеш да си тръгнеш, преди да те изоставят, да не понесеш отново тази болка. Но всъщност ти имаш правото да я изпитваш, както и яростта и обидата. Дори трябва да изпиташ тези неща, ако искаш някога да се отървеш от тях и отново да бъдеш цял.
— Ами ако просто не желая?
— О, напротив — отвърна тя. — Желаеш, и още как.
Полетът беше дълъг и докато наемат кола на летището и стигнат до хотел „Холидей Ин“ в Оахака, стана почти полунощ.
Хънт отключи вратата на стаята, затвори я след себе си и когато се обърна, Тамара стоеше пред него. Тя пристъпи напред и обгърна врата му с ръце, а той я прихвана през талията. Останаха дълго време притиснати така, докато накрая Тамара се отдръпна и го целуна. Отиде до леглото, седна и събу обувките си. После вдигна очи към него и каза:
— Какво ще кажеш направо да си легнем и да приключваме?
— Няма нищо по-хубаво от една пряма жена. — Уайът се облегна на стената и скръсти ръце. — Ами ако не го приемам като нещо, с което трябва да се приключва?
— Имах предвид само първия път.
— Дори първия път. Мислех си, че ще предпочетеш, ако първо взема душ и се пооправя.
— Не ме притеснява — отвърна тя. — Харесва ми как изглеждаш. Харесва ми как миришеш. Достатъчно време го отлагахме. — Тамара рязко се изправи, изхлузи блузата през главата си и я пусна на пода. Черният ѝ сутиен се закопчаваше отпред и тя без никакъв труд се освободи и от него с едно тръсване на раменете. — Побързай, вече доста те изпреварих.