Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Тъй че на едната страна на везните тежаха всички тези доказателства, а на другата?
Едно анонимно съобщение до Уайът Хънт, което можеше да е изпратено от всеки човек под слънцето, твърдящо, че не е Лайънел. Назоваващо го само по първо име.
Какво означаваше това?
Може би нищо.
И все пак…
Джул изплакна чинията и приборите и ги сложи в миялната машина. В къщата имаше мазе, оборудвано със стар диван, маса за пинг-понг и телевизор. Той слезе там и се опъна върху дивана с ръце зад тила. Постоя така четвърт час, после взе телефона и се обади на партньорката си.
— Здрасти, Сара, Девин е. Имаш ли минутка?
— Тъкмо сме седнали с Греъм и децата да гледаме филм. Много ли е спешно?
— Ти ми кажи. Става дума за Лайънел.
— Нещо ново?
Той ѝ разказа.
Отсреща настъпи кратко мълчание, после тя тихо изруга и му каза да изчака. Чу я да обяснява нещо на съпруга си, преди да се върне отново на линията.
— Това ли е цялото съобщение? Не е Лайънел!
— Да, това е.
— И какво смяташ да правиш сега?
— Надявах се ти да ме посъветваш. Аз цял ден си блъскам главата и нищо не ми идва наум.
— Ами ако не е Лайънел и ние действително искаме да продължим да играем тази игра, което хич не ми е по вкуса, значи трябва да е някой, с когото се е свързал след разговора с Орлов и… — Тя замлъкна. — Не.
— Какво не?
— Просто не. Точка. Нямам представа кой тормози твоето приятелче Уайът и какво му е известно. Но знам какво е известно на нас, Девин, а също и защо. Искаш ли да ти кажа?
— Целият съм в слух.
— Позната ли ти е фразата „очевидец на убийството“?
Още щом чу тези думи, Джул усети как тревогите му се разсейват и го обзема чувство на покой. Не можеше да повярва, че е изпуснал от картината образа на Чуй и неговото описание на стрелеца. Вярно, той бе наркоман и улична отрепка, но това по никакъв начин не обезсилваше показанията му. Нито последвалото разпознаване на Лайънел сред общо шест снимки на мъже от моргата. Той нямаше причина да лъже, а и фактът, че бе описал убиеца от таксито като възрастен мъж с бяла коса още преди да стане известно, че Спенсър е мъртъв, пасваше идеално, правейки случая практически непробиваем.
— Права си — каза Джул. — Съжалявам, че те обезпокоих. Днес прекарах доста време в болницата с Алекса, предполагам, че мозъкът ми леко се е поразмекнал.
Ченгето от другия край на линията моментално изчезна, заменено от угрижена майка.
— Как е тя? — попита Сара.
— Ще се оправи. Гипсираха ѝ крака за няколко седмици. Проклетият футбол.
— Позната история. Както и да е, престани да се тормозиш с тези есемеси, Дев. Някой просто си прави лоша шега с приятеля ти. Чуй може да е жалък смрадливец, но е видял Лайънел да дърпа спусъка със собствените си очи, от няколко метра разстояние. По-ясно доказателство от това здраве му кажи, не мислиш ли?
— Напълно съм съгласен.
— Чудесно. Нещо друго?
— Май не. Кажи на Греъм, че съжалявам, задето ви прекъснах филма.
— Ще го преживее някак — отвърна Сара. — Е, тогава до понеделник.
25
В 8:45 в неделя сутрин Уайът Хънт бе седнал на ниското канапе във фоайето на хотел „Мариот“ на летището в Индианаполис, пиеше черно кафе от картонена чашка и потропваше нервно с крак, вперил очи към улицата отпред в очакване да зърне фургона на FedEx.
Пирожката с крем, която бе погълнал на закуска, седеше като оловна топка в стомаха му, а кафето имаше вкус на карболова киселина, но той се нуждаеше от него. За последен път бе спал преди трийсет и един часа, а и тогава тричасовото безсъзнателно състояние в Минеаполис, от което го бе извадило обаждането на Тамара, трудно можеше да се нарече сън. След като трескавото вълнение от откриването на местонахождението на баща му се поуталожи, той се прибра в хотела рано, за да навакса с почивката си, знаейки, че следващият ден ще бъде дълъг и изморителен.
Но в крайна сметка нощта се оказа просто повторение на следобеда, с единствената разлика, че беше много по-дълга. Безсънието не идваше от някаква конкретна тревога; през голяма част от времето той просто лежеше неподвижно върху леглото, изпитвайки тъпа тежест някъде под клепачите, неспособен да изключи растящото нервно напрежение, което циркулираше в него като отделна телесна течност, наравно с кръвта и лимфата. Някъде към полунощ стана, лисна двете шишенца водка от минибара в една чаша с малко лед и ги изпи. Час по-късно стори същото и с двете шишенца джин.