Крахът на титаните [bg]

Той дръпна от пурата си и издуха дима като въздишка.

Най-напред тя не можа да схване думите му.

— Какво? — попита го изумена тя.

— Княгиня Беа, съпругата ми, е бременна. Ще има бебе.

— Значи си бил и с нея през цялото време, докато си бил и с мен? — гневно попита Етел.

Той се изненада. Явно не беше очаквал това да не й се понрави.

— Трябваше! Нужен ми е наследник.

— Но ти каза, че ме обичаш!

— Обичам те и по някакъв начин винаги ще те обичам.

— Не, Теди! — извика тя. — Не го казвай така, моля те, недей!

— По-тихо!

— По-тихо ли? Ти ме зарязваш! Какво значение има за мен, ако останалите разберат?

— За мен е най-важното нещо на света.

Етел беше объркана.

— Теди, моля те, обичам те.

— Но сега всичко свърши. Трябва да бъда добър съпруг и баща на детето си. Трябва да разбереш.

— Глупости, ще разбирам! — беснееше тя. — Как може да ти е толкова лесно да го кажеш! Виждала съм те по-емоционален, когато е трябвало да застреляш бясно куче!

— Не е така — каза той и гласът му пресипна.

— Отдадох ти се, тук в тази стая, на това легло ей там.

— И аз няма… — той спря. Лицето му, досега вкочанено от израза на строг самоконтрол, внезапно помръкна. Той се обърна и се скри от погледа й. — Няма да го забравя — прошепна Фиц.

Тя го доближи, видя сълзи на бузите му и гневът й се изпари.

— О, Теди, толкова съжалявам — рече тя.

Той се опита да се стегне.

— Много те обичам, но трябва да изпълня дълга си. — Думите бяха студени, ала гласът му беше изтерзан.

— О, Боже. — Тя се опита да спре сълзите. Още нищо не му бе казала. Тя избърса очите си с ръкав, подсмръкна и преглътна.

— Дълг? — продължи тя. — Нищо не знаеш за това.

— За какво говориш?

— И аз съм бременна.

— О, Боже милостиви. — Той механично допря пурата до устните си и я свали отново. — Но аз винаги излизах!

— Явно не достатъчно бързо.

— Откога знаеш?

— Сега го разбрах. Погледнах в чекмеджето и видях чистите си парцали.

Той потрепна. Явно не харесваше темата за менструацията. Е, този път щеше да изтърпи.

— Сетих се, че не ми е идвало, откак се преместих в старата стая на госпожа Джевънс преди десет седмици.

— Два цикъла. Значи е сигурно. И Беа ми каза така. О, по дяволите.

Той отново допря пурата до устата си, видя, че е угаснала и я стъпка на земята с ядно изсумтяване.

Хрумна й нещо странно.

— Може да имаш двама наследници.

— Не ставай смешна — рязко отвърна той. — Едно копеле не наследява нищо.

— О. — Тя нямаше сериозно намерение да иска права за детето си. От друга страна, досега не беше мислила за него като за копеле.