Дъщерите на Пандора [bg]

— Откачена — каза той с дрезгав глас.

— Да. Ти знаеш, че съм дъщеря на майка си, в противен случай нямаше да се опиташ да ме убиеш. Само че пропусна своята възможност. Накара ме аз да те преследвам.

— Затвори — каза Грейди.

Тя кимна, но продължи да говори:

— А майка ми те откри, нали, Молино? Лагерът ти е бил насред джунглата и тя все пак го е намерила. Аз също мога да го сторя. Ти си също толкова безпомощен като сина си.

— Ще те убия! — Гласът на Молино беше тънък, пронизителен. — Откачена. Откачена. Двамата със Стивън ще те нарежем на парчета. Не можеш да ни избягаш.

Беше наистина побеснял, когато затвори телефона. А тя трепереше.

— Вярвам, вече няма съмнение, че Молино сам ще се впусне подире ми. Няма да се крие в Мадагаскар и да остави някой друг да ми пререже гърлото. — Подаде телефона на Грейди. — Молино май вече започва да полудява. Говореше за сина си така, като че ли е още жив.

— Казах ти, че е обсебен.

Тя потрепери.

— Никога не съм била по-близо до такава грозота в живота.

Той се усмихна безрадостно.

— И реши да се потопиш в нея.

— Искаме да го ядосаме. Трябваше да го ударя там, където го боли най-много. Той вярва, че майка ми е виновна за смъртта на сина му, затова реших да не споря с него.

— Ти самата не изглеждаш много убедена.

— Аз все още не съм убедена, че тя е била Пандора. Дори да се окаже, че е била, не мисля, че аз съм. Просто трябваше да накарам него да повярва. Той мрази откачените, но едновременно с това се страхува от тях. Трябваше да заложа на този страх. Прекъснах ли разговора, преди обаждането да може да бъде проследено?

Той кимна.

— Дадох ти малко време.

— И аз така реших. — Обърна се. — Сега мисля да си легна.

— Ела тук — каза той тихо и направи крачка напред. — И не се напрягай. Просто искам да те прегърна. Трепериш.

— Нямам нужда някой да… — Той я прегърна, а тя зарови лице в гърдите му. Господи, чувстваше се толкова добре, ужасът, който Молино беше внесъл в живота й, оставаше извън тази прегръдка, в тези мигове той не съществуваше. — Образно казано, след като трябваше да бродя сред дивите зверове в гората, сега ми даваш пилешка супа? — прошепна тя. — Не е необходимо, Грейди.

— За мен е. — Галеше я нежно по косата. — Гледах лицето ти, докато говореше с Молино. Аз самият имам нужда от утеха.

— Какъв егоист си! — възкликна тя.

— Нима това е нещо ново? Винаги съм бил такъв.

— Не се прояви като егоист онази нощ в пещерата, в която майка ми намери смъртта си. Помогна ми, макар да знаеше, че това няма да е лесно. Можеше да ме оставиш само с гласовете.