Дъщерите на Пандора [bg]

Нямаше преддверие, а мебелите във всекидневната бяха стари, някои дори изтърбушени, а и немного чисти.

Тя сбърчи нос.

— Надявам се, че спалните са по-добри.

— Няма да стоим тук дълго — каза той и тръгна към кухнята.

Тя го последва.

— Това е добре. Малко съм уморена от това да слушам как двамата с Рената се карате като малки деца. — В шкафа имаше стъклени чаши, тя взе една и я изми. — А и не разбирам защо го правите.

— Може би не ми харесва фактът, че тя се опитва да те използва — усмихна се той. — Вероятно мисля, че това е моя привилегия. — Вдигна ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Просто се шегувах. — Усмивката му изчезна. — Знам, че не позволяваш да те използват. Но се промени след онази нощ, която прекара във фургона на Гилъм. Рената е свързана с него и този факт те кара да омекваш.

Тя не можеше да го отрече.

— Което обаче не пречи на преценката ми. — Завъртя кранчето на чешмата и изчака водата да се избистри. — Вода от кладенец. — Напълни чашата и отпи глътка. — Добра е. Помниш ли, че пиехме кладенчова вода онова лято на плажа? В нея имаше прекалено много желязо и косата ми стърчеше във всички посоки. Ти непрекъснато ми се подиграваше за това.

— Помня — каза той с надебелял глас.

Тя замръзна, погледът й се стрелна към лицето му. О, по дяволите. Отмести бързо поглед, но беше прекалено късно. Усещаше чувствеността му, страстта, познатото й желание. Нейното собствено тяло отговаряше на сигналите, които получаваше. Извърна се, допи водата и остави чашата на плота.

— По-добре да отида да разгледам спалните. Може би ще трябва да се изперат чаршафите…

— Шшш, тихо. — Той беше зад нея, дланите му обхванаха гърдите й. — Чаршафите могат да почакат. — Потриваше бавно тяло в нейното. — А ние не можем.

Мили Боже! Цялото й тяло беше живо, гореше. През него премина дълга тръпка. Горещина. Нужда, която заглушаваше всичко друго. Изви се в дъга към него.

— Това не трябва да се случва.

— Напротив, трябва. Казах, че ще ти дам време, обаче ти го искаш. — Дърпаше я надолу, към пода. — Нали?

О, да! Повече от вода в пустинята, повече от огън през зимата. Стисна го силно за раменете.

— Харли ще…

— Ще ни даде да разберем кога ще влезе в къщата. — Разкопчаваше блузата й. — По дяволите, липсваше ми.

— Смешно — отговори тя накъсано, дишаше тежко. — Не е минало толкова много време.

И все пак й се струваше цяла вечност. Знаеше какво иска да каже той. Гладът беше там, не можеше да бъде пренебрегнат, чакаше нетърпеливо.

— Това няма да промени нещата. Няма да го допусна.

— Ще взема, каквото мога. Ако мислиш, че след това ще можеш да си тръгнеш от мен, направи го. — Той съблече ризата си и я хвърли встрани. — Само не лъжи, който и да е от двама ни, че няма никакво значение. Всеки път има значение. — Дланите му я разтриваха, галеха. — Всяко докосване…