Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Това е важно. Най-много от всичко искам да чуя, че си добре.

— Добре съм, Артър — потупа го по ръката Бернадет. — Резултатите бяха наред. Бучката е доброкачествена. Толкова се тревожех, затова се радвам, че бях заета да помагам с планирането на изненадата ти. Луси ми се обади. Обади се на всички ни.

Артър се ухили.

— Нейтън ми каза, че е говорил с теб — каза Бернадет. — Беше видял, че имам час в болницата, и се радвам, че ти се е доверил. Както и да е. Да, добре съм.

— О, Господи. — Артър почувства огромно облекчение. От него коленете му се разтрепериха, а гърлото му се сви. Протегна ръце, обви ги около нея и я притисна силно. — Толкова се радвам, че си добре.

Тя беше мека и топла и миришеше на виолетки.

— Аз също. — Гласът и потрепна леко. — Аз също.

Звънецът на входната врата иззвъня и Луси извика:

— Аз ще отворя.

След няколко секунди вратата на кухнята се отвори.

— Ей, Човече тигър, остави майка ми.

Артър отпусна бързо ръце надолу, но видя, че Нейтън се смее.

Косата му беше подстригана късо и така светлосините му очи изпъкваха. В протегнатите си ръце държеше нещо, покрито с алуминиево фолио.

— За теб.

— За мен?

Артър го взе от него. Свали фолиото. Под него се показа шоколадова торта, толкова красива, сякаш идваше от скъп магазин. Беше покрита с лъскава глазура и също с глазура беше написано „Честит 65-и рожден ден, Артър“.

— Аз я направих — каза Нейтън. — С мама се разбрахме. Говорихме. Тя няма нищо против това, че искам да се занимавам с печива. Каза ли ти, че резултатите и са добри?

— Да. Много се радвам и за двама ви. Само погледни тази торта. — Не искаше да каже на момчето, че става на седемдесет, а не на шестдесет и пет. — Невероятна е. Изглежда много вкусна.

Двете червенокоси деца от отсрещната страна на улицата едва не събориха Артър на земята. Едното се заби в лакътя му.

— Ей, вие двамата — каза Нейтън, оставяйки тортата. — Внимавайте какво правите и си обуйте чорапите и обувките. — Двете хлапета спряха и веднага направиха каквото им казваха. — Искат просто някой да им обръща внимание — обясни Нейтън. — Тери е истински светец, че се е съгласил да се грижи за тях.

— Тате? — появи се Луси. — Искаме да ти покажем нещо. Подаръкът ти.

— Тук имам цяла купчина подаръци. Все още не съм ги отворил.

— Този е големият ти подарък от нас с Дан. Във всекидневната е — отвори вратата тя.

— Не трябваше да си правите труда — поклати глава Артър, но я последва.

Посрещна го експлозия от цветове и хора. Всички стени бяха покрити със снимки. Бяха подредени спретнато в редове и колони като мостра за избор на цветове. Но когато се приближи повече, разпозна лицата. Своето лице, това на Мириам и тези на Дан и Луси.

— Какво е това? — попита той.

— Животът ти, тате — отговори Луси. — Ти отказа да погледнеш в кутията на розови и бели райета, затова донесох снимките при теб. Искам да се вгледаш в тях. Искам да ги видиш добре и да си спомниш какъв прекрасен живот си имал с мама.