Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

Зад него лампата в кухнята светна. Той примигна, чувствайки, че губи равновесие.

— Изненада! — пропя хор от гласове. В трапезарията му имаше група хора. Той залитна и се опита да се съсредоточи върху лицата им, да види кои са тези неканени гости. И тогава видя Бернадет с бяла престилка. Тук беше и Тери, без костенурката. Тук бяха и двете червенокоси хлапета, които не носеха обувки.

— Честит рожден ден, тате. — Луси се появи и го взе в прегръдките си.

— Мислех, че си забравила — свали оръжието си Артър.

— Чакаме в тъмното цяла вечност. Изпратих ти съобщение — каза Бернадет.

— Тъкмо щях да ти се обадя. Всичко наред ли е?

— Да говорим после — отговори тя. — Сега е рожденият ти ден.

— Мокър си до кости — ахна Луси. — Тери каза, че те видял да излизаш през деня. Мислехме, че досега ще си се прибрал.

— Трябваше да изляза. Аз… О, Луси — прегърна я отново той. — Майка ти ми липсва.

— Знам, тате. На мен също.

На килима около краката на Артър се бяха образували кръгове от вода. Сините му панталони бяха залепнали за краката му. Палтото му бе натежало от вода.

— Излязох да се поразходя. Времето ме изненада.

— Хайде, преоблечи се и ела при нас — каза Луси. — Но не отивай във всекидневната.

— Там има някакъв мъж — каза Артър. — Помислих, че е крадец.

— Това щеше да е изненадата за рождения ти ден — отговори Луси. Погледна над рамото на баща си. — Но предполагам, че може да я получиш и сега.

— Здравей, тате.

Артър не повярва на ушите си. Обърна се механично и видя сина си, застанал с протегнати ръце.

— Дан… — заекна той. — Наистина ли си ти?

Дан кимна.

— Луси ми се обади. Не можех да не дойда.

Времето сякаш се върна назад. Артър просто искаше отново да прегърне сина си, да е близо до него. Когато Дан заминаваше за Австралия, двамата мъже бяха успели само да се потупат приятелски по рамото. Сега се прегърнаха силно, застанали в коридора. Артър усещаше с удоволствие бодливата брадичка на Дан отгоре на главата си, силните му ръце. Гостите се бяха смълчали, позволявайки на баща и син да се насладят на момента.

Дан се отдръпна и задържа Артър на една ръка разстояние.

— Какво, по дяволите, си облякъл, тате?

Артър погледна надолу към сините си панталони и се засмя.

— Дълга история — отговори той.

— Тук съм за една седмица. Иска ми се да беше за по-дълго.

— Това може и почти да стигне, за да ти разкажа какво съм правил.

Когато се качи горе да се преоблече, Артър чуваше разговорите и смеха долу. Празненствата и семейните сбирки не бяха нещо, което истински харесваше, чувствайки притеснение, защото не може да каже нищо интересно или забавно. Обикновено стоеше в кухнята и доливаше чашите на хората или нападаше закуските, докато Мириам общуваше с гостите. Но сега шумът на други хора в къщата му беше приятен. Беше весел, непринуден. Точно за това бе жадувал.