Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Засега разполагаха единствено с писмена заповед за арестуване на Озбърн и нищо повече. Проследяването на Вера се оказа детска играчка. Рано сутринта тя напусна апартамента си, в седем и пет постъпи на дежурство в болничния център „Света Ана“ и остана там. До четири следобед, когато Бара и Метро смениха колегите си, Все още не бе станало нищо.
В шест и петнайсет пред главния вход спря такси. Вера изтича навън и се качи в него. Бара и Метро докладваха, че тръгват след нея, а от централата им изпратиха втора кола.
Но преследването ги доведе обратно до Кей дьо Бетюн, където Вера слезе от таксито, оставяйки полицаите да оплакват измамените си надежди и да се взират към светещия прозорец в очакване да се случи нещо.
Два етажа над тях Вера пусна завесата и се обърна към тъмната спалня. Старинният часовник върху нощното шкафче показваше 19:20. Беше напуснала болницата преди около час в сравнително слабо натоварено време, като се оправда с менструални болки. Обеща при спешен случай да се върне веднага.
Ако имаше работа само с парижката полиция, всичко щеше да е много по-лесно. Доказваше го и снощната реакция на Лебрюн пред настоятелните въпроси на Маквей. Но Маквей нямаше подобни задръжки. Бе разбрала по очите му още при първата среща. А това го правеше извънредно опасен противник. Макар и американец, той бе подчинил на чара си цялата парижка полиция, или поне инспекторите по случая. Може би те не го осъзнаваха, но по един или друг начин щяха да извършат онова, което им нареди. Именно затова Вера смяташе, че високият мъж с шишенцето е част от полицейска измама. Опит да я сплашат, да й внушат, че Озбърн е в опасност, за да ги отведе до скривалището му. И сега полицаите — сигурна бе, че онези в колата са полицаи — доказваха, че е права.
Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Oui? Merci, Philippe.
Таксито чакаше долу.
Вера мина в банята и отвори кутия „Тампакс“. Разопакова един тампон, хвърли го в тоалетната и пусна водата. После остави смачканата опаковка в кошчето под мивката. Ако полицаите се вмъкнеха да проверят и после дойдеха да й задават въпроси, щеше да има доказателство, че причината за връщането й у дома е бил месечният цикъл. Знаеха с кого си имат работа, тъй че не биха разпитвали повече.
Обърна се към огледалото да оправи косата си и за момент остана неподвижна. Всичко, което й се случваше с Пол Озбърн, изглеждаше напълно естествено — дори и сега. Първия път, когато го видя на катедрата в Женева, изведнъж я обзе чувството за някаква съдбоносна промяна. Първия път, когато прекара нощта с него, нямаше никакви угризения, че изневерява на Франсоа — сякаш спеше с брат си. Досега бе опитвала да се убеди, че не е напуснала Франсоа заради Озбърн. Но грешеше, това бе самата истина. Именно затова всичко, което вършеше в момента, беше правилно. Озбърн се намираше в опасност и законите просто нямаха значение.
Вера изгаси лампата в банята, прекоси тъмната спалня и за момент надникна отново през прозореца. Полицейската кола беше на същото място, а до отсамния тротоар чакаше таксито.
Тя взе чантата си, мина в коридора и спря. Уличните лампи хвърляха танцуващи сенки по тавана на хола и коридора.
Нещо не беше наред.
Преди малко лампата в хола светеше. Но сега не. Вера не я бе изгасила. Нито пък Филип. Сигурно крушката беше изгоряла. Да. Разбира се. Крушката. Внезапно й мина мисълта, че греши. Хората отвън не бяха полицаи. Бяха бизнесмени на делови разговор, приятели или влюбени хомосексуалисти. Може би високият мъж не беше полицай. Може би инстинктивната й реакция беше правилна. Убиецът бе открил шишенцето от ваксина и бе донесъл пратката на Филип. Точно той искаше от нея да го отведе при Озбърн.
О, Боже! Сърцето й биеше до пръсване.
Къде беше той сега? Някъде в сградата? Или дори тук! В нейния апартамент. Защо бе толкова глупава да отпрати Филип? Телефонът! Трябваше да повика Филип. Бързо!
Тя се завъртя и посегна към ключа на лампата. Внезапно нечия силна длан се залепи върху устата й. Усети, че я притискат към мъжко тяло и в същия момент острието на нож се впи в кожата под брадичката.
— Искрено не желая да ви наранявам, но ще го сторя, ако не постъпвате точно както наредя. Разбирате ли?
Гласът беше изключително спокоен. Говореше на френски, но с холандски или германски акцент. Ужасена, Вера се помъчи да мисли, но мозъкът й не работеше.
— Попитах разбирате ли.
Острието натисна още малко и тя кимна.
— Добре. Ще напуснем апартамента по служебното стълбище зад кухнята. — Човекът говореше съвършено отчетливо и ясно. — Сега ще сваля ръка от устата ви. Ако издадете звук, ще ви прережа гърлото. Разбирате ли?