Денят след утре

— Какво има, госпожице?

— Филип, познаваш ли човека? От полицията ли е?

— Не, госпожице.

— Висок ли беше?

— Tres.21

— Остави шишенцето в твоята кофа за боклук и не прави нищо. Веднага напускам болницата. Когато пристигна, ще трябва да ми помогнеш.

— Oui, mademoiselle.

Раздаде се щракане и връзката прекъсна.

Бернхард Офен спокойно свали слушалката и откачи касетофона от жиците. След това затвори телефонната кутия, изгаси лампата и се изкачи по стъпалата.

Часът бе 18:15. Оставаше му само да чака.

Само на осем километра от Кей дьо Бетюн Маквей седеше сам в откритото кафене на площад Виктор Юго. Отдясно млада жена с джинсов костюм се подпираше на лакти и гледаше в пустотата, без да докосва чашата вино пред себе си. До краката й дремеше кученце.

Отляво две възрастни, изключително добре облечени и явно богати матрони пиеха чай, бъбрейки скорострелно на френски. Бяха весели, оживени и изглеждаха тъй, сякаш идваха всеки ден по това време поне от половин век насам.

Отпивайки глътка бордо, Маквей неволно им завидя. Би желал в свободното си време да бъде като тях — не непременно богат, но весел, оживен и напълно доволен от околния свят.

Внезапно по улицата прелетя полицейска кола с мигащи светлини и той осъзна, че мисли не толкова за своята последна и окончателна оставка, колкото за Озбърн. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките, защото нямаше друг изход. Той беше влюбен мъж, турист и навярно наистина бе минавал край Айфеловата кула, за да знае, че паркът е разкопан и кален. При неочаквания въпрос бе имал присъствие на духа да измисли цялата история. Само че калта беше червена, а не черна.

Всъщност в четвъртък вечер — само преди четири дни — Озбърн бе посетил крайбрежния парк. Същото място, където на следващия ден Мериман бе убит, а Озбърн — ранен.

Какво точно бе планирал и къде се бе провалил? Дали бе възнамерявал да убие Мериман сам, или просто го бе доставил на високия? Ако бе искал да го убие сам, какво общо имаше третият човек? Ако бе помагал на високия, как тъй се бе превърнал в жертва? И откъде накъде се замесваше в подобна история човек като Озбърн — малко избухлив, но иначе почтен и прилично подстриган ортопед от Калифорния?

А оставаше и въпросът за лекарството, което френската полиция бе открила в стаята на Озбърн. Сукцинилхолин.

Доктор Ричман от Кралския патологически колеж в Лондон му бе обяснил по телефона, че сукцинилхолинът е обезболяващо средство за предоперационни процедури — синтетичен препарат от типа на кураре, използван за отпускане на мускулатурата. Освен това предупреди, че в ръцете на дилетант препаратът можел да бъде много опасен. Напълно отпускал скелетната мускулатура и при неточна дозировка можел да предизвика задушаване.

— Необичайно ли е един хирург да разполага с подобен препарат? — запита Маквей без увъртания.

Ричман отвърна също тъй прямо:

— В хотелската стая по време на отпуск? Мътните да ме вземат, ако кажа „да“!