Тютюн
- Автор: Димов Димитр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тютюн». Краткое содержание книги:
— Не викай!… — хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.
А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници… Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.
— Всичко това е без значение!… — произнесе той в настъпилото мълчание.
— Кое? — попита тя безпомощно.
— Вашите глупости, които ще бъдат отречени от историята… Партията върви напред и нищо не може да спре развитието й… Ще дойде ден, когато вие ще съзнаете грешките си и аз отново ще вляза в нея.
— Добре!… — Върху лицето на Лила трепна неуверена и тъжна усмивка. — Ти трябва да чакаш този ден н да не действуваш сега срещу единството й.
Той продължаваше да я гледа горчиво, изпитвайки въздействието на силата, с която тялото и душата й го привличаха. Тя бе жена, но в израза й имаше нещо момчешко и невинно, бе зряла, но този израз беше юношески и непокварен. В русата коса, в светлите очи, в бледия оттенък на кожата й имаше някаква студена изопнатост, която очистваше лицето й от всичко чувствено и така оставяше в него само израза на ума и волята. Стори му се, че не бе виждал лице с по-красива и хладна заостреност на чертите, жена с по-голяма способност да заповядва над себе си.
— Лила!… — произнесе той внезапно. — Въпреки всичко аз те обичам.
— Това не е много важно сега — отговори тя, като трепна леко.
— Искаш ли да станеш моя жена? — неочаквано продължи той с равен, проникващ глас, който я разстрои още по-силно.
— Какво казваш? — попита тя, като се намръщи и така успя да скрие вълнението си.
— Да се венчаем тия дни!…
Тя съзна, че всичко това му беше дошло внезапно на ум под влияние на състоянието, в което се намираше. Думите му сякаш проникнаха в нея, раздрусаха мисълта й, запалиха въображението й. Стори й се за миг, че пред нея стоеше осъществена мечтата, за която през часовете на самотност копнееше цялото й същество на жена, на кротко и любещо момиче. И макар никога досега да не бе мислила определено за това, тя си представи малко домакинство, приятно наредена стаичка и маса, сложена за вечеря, на която сядаше Павел, държейки в скута си някакво капризно, ала безкрайно мило същество, на което храната трябваше да се дава с лъжичка. Но това видение, мъчително и недостижимо, се задържа в съзнанието й само една секунда. Миг след това тя се видя отново секретарка на ремса и членка на градския комитет, зад която стояха хиляди тютюноработници. Може би никога — тя го виждаше и се беше примирила вече с това, — никога тя нямаше да има време за свое семейство и свое дете, защото бе обрекла живота си да се бори за щастието на другите. Ала думите на Павел успяха да наранят душата й, събуждаха и разпалваха жаждата й за щастие. Сълзите почнаха да се търкалят по бузите й, а гласът й молеше отчаяно:
— Мълчи!… Остави ме!… Иди си веднага!
Той стана и тръгна към нея. Лила се изправи бързо, сякаш се готвеше за самоотбрана. Рязкото й движение му подсказа колко дълбока бе станал-а пропастта, която ги разделяше. Но все пак той успя да я прегърне. В продължение на няколко секунди, изпитвайки щастие, горест и мъка, тя отговаряше несъзнателно на целувките му. А после сред хаоса от мисли и чувства, които бушуваха в съзнанието й, Лила стана отново господарка на волята си.
— Остави ме!… — рече тя, като се отскубна с бързо и силно движение.
— Лила!… Лила!… — повтаряше той.
— Искаш да удавиш и мене в своето блато, нали!… Искаш да дезертирам и аз от партията, от работата, от дълга си!…
— Лила!… След шест месеца… след една година всичко… целият курс на партията ще се промени…
Той я улови за ръцете и привлече отново към себе си, но тя изхриптя диво:
— Остави ме!… Нищо вече не може да съществува между нас!… Ти си вън от партията!…
Викът й, задушен, грозен и суров, го накара да я пусне веднага.
— Върви си!… — грубо заповяда тя.
Той остана за миг втренчен неподвижно пред себе си. Лицето му доби постепенно студен, безстрастен израз. После той облече бавно палтото си и без да каже ни дума, излезе от вратата.