Тютюн

Но след малко той съзна, че всичко у нея беше действително — от бледорусия акварелен оттенък на красотата й до тази острота, с която умът и волята й можеха да наранят човека. Тя бе коленичила до печката и раздухваше съчките, а тлеещата жар багреше изопнатите черти на лицето й с червеникаво сияние, под което косата й добиваше вид на гъсти снопове от металнозлатисти нишки. В хубавия й гръб, в яките рамене и заоблените й бедра имаше някаква сила, която го привличаше неотразимо и запълваше пустотата в душата му с такова вълнение, щото той отново почувствува, че бе направил най-разумното нещо, като дойде при нея.

Лумнаха пламъци и печката забумтя. Лила се изправи. Той очакваше да открие върху лицето й вълнението, което изпитваше сам, но видя само изопнатите й устни и две хладни очи, които го гледаха изпитателно. Трепетът, с който стисна ръката му в първия момент, беше изчезнал. Той се сети горчиво, че между двамата съществуваше стена, която ги разделяше, и че тази стена се издигаше не вече върху разногласията им за партийния курс, а върху обстоятелството, че беше изключен от партията.

Лила седна до масата, на другия стол срещу него.

— Днес ли пристигна? — попита тя равнодушно.

— Да — отговори той. — На обед.

— Срещна ли се с другарите?

— Говорих с Ешкенази и няколко души от градския комитет… — Той се ядоса внезапно: — Какво?… Правиш анкета дали не се опитвам да разцепя градския комитет ли?

— Не, не смятам, че можеш да постигнеш това!… — Тя се усмихна с присвити очи и показа веднага острието на своята непримиримост. — Засега ти стига изключването… Но ако видим дори опит да разрушаваш единството, тогава ще постъпим с тебе безмилостно.

— Какво ще направите? — попита той злобно.

— Знаеш много добре.

— Ще бъде забавно, ако Лукан влезе в ролята на мъничък Робеспиер!… — рече той, като се изсмя презрително. — Но кажете му, че няма да успее… По-голямата част от хората в Централния комитет са умни и скоро ще видят истината…

— Значи, ти… ще продължиш?

Тя пое въздух и го погледна косо. Клепачите й се присвиха още по-силно, а зад ресниците им се запали студен и тъжен гняв.

— Не, няма да продължа!… — избухна той, като удари по масата. — Не от страх пред вас, не за да чакам прошката ви!… Ще мълча само защото не искам да внасям преди стачката раздвоение в честните души на работниците, само защото съм сигурен, че Коминтерна и Задграничното бюро ще излязат с решения, които ще ви накарат да дойдете на себе си… А докато стане това, прогонвайте всеки, който иска да работи с нас, тикайте работниците под стражарските бичове, обещавайте им да заемете складовете с голи ръце… Беснейте, докато работниците загубят вяра във вас, докато ви отрекат напълно, докато сами най-носле съзнаете, че се държите като самомнителни глупци… най-съкровеното желание на врага е работниците да имат водачи като вас!…