Тютюн
- Автор: Димов Димитр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тютюн». Краткое содержание книги:
Лила въздъхна. Тя не виждаше ясно и пътя, който сочеха Павел и Задграничното бюро. Павел долавяше нещо, което се очертаваше вече в действителността, което плуваше в съзнанието на работниците, но не успяваше да го изрази убедително. Мисълта му се въртеше около вълнуващи, но лишени от конкретност общи положения. Широка идейна платформа за стачката, но каква?… Колко трудно бе да правиш отстъпки и едновременно да запазваш генералната линия на партията!… Търсене на съюзници, но какви?… Имаше ли смисъл комунистите да се свързват със земеделци, с широки социалисти и анархисти, за които не знаеш как ще постъпят утре!… Пестене на силите, но как?… Можеше ли да се води енергична борба без жертви, без кръв и сблъсквания!… Не, и Павел се луташе в безпътица!… Може би той наистина искаше да измести от ръководството заслужили другари, да тикне партията по линията на най-малката съпротива, да разруши единството й. Ала изведнъж всичко това й се стори чудовищно и невъзможно.
Лила продължаваше да върви из пустите улици, по заледените и хлъзгави тротоари. Стъпките й отекваха самотно в мразовитата вечер. Опасността да я арестуват, призракът на мъченията бяха изчезнали, но в душата й бе нахлуло дълбоко и тежко раздвоение, което й се струваше по-мъчително от тревогата. Гневяха я директивите на Лукан, заядливото държане на Йосиф, недоверието към Макс и Стефан. Смущаваха я изключването на Павел, разговорът с възрастния другар от градския комитет, простичките, но пълни със здрав смисъл въпроси на работниците. В тези въпроси, отнасящи се до съвсем дребни и всекидневни неща, прозираха искания, които се противопоставяха на директивите на Лукан и съвпадаха напълно с предвижданията на Павел. Тя отбягваше въпросите, разводняваше отговорите си, замазваше ги ловко и подло с красноречието си. Достойно ли беше това?
Лила въздъхна отново. Раздвоението й ставаше все по-дълбоко. Вятърът бе утихнал, но студът се засили. Над града се спускаше бавно прозрачна мъгла. Невидимите й капчици образуваха около уличните лампи светли кръгове с цветове на дъгата. Върху чистата белота на снега сенките се очертаваха остро, сякаш падаха върху екран, и в тая острота имаше някаква пуста и ледена тъга, която навяваше безнадеждност. Краката и ръцете на Лила бяха вкочанели от студ. Тревогата, слабата храна и оскъдицата на дрехи, от която страдаше винаги, я караха да гледа на зимата като на най-противния сезон. „Веднъж да дойде пролет!…“ — помисли тя с неясен копнеж, откъсвайки се за миг от въпросите, които притискаха съзнанието й.
Тя направи опит да се стопли, като тръгна по-бързо, но се подхлъзна и без малко щеше да падне. Пътят й минаваше през един от заможните квартали на града. Прозорците на новите къщи светеха с меки топли светлини. Зад дантелените пердета прозираха уютно наредени стаи, с бюфети, с картини, с големи оранжеви или зеленикави абажури, под които добре облечени жени четяха на топло книги или делови мъже разгръщаха вечерния вестник. От тия прозорци долитаха задушено безгрижни смехове, познатият глас на говорителя по радиото, звуци от танцова музика. Голям камион изсипваше наведнъж шест тона едри лъскави въглища пред къщата, в която живееше районният експерт на „Бяло море“. Млада жена с воалетка, кожено палто и високи шушони се връщаше от пазар, а след нея вървеше слугинята й, която носеше претъпкани мрежи с масло и хайвер за сандвичи, с орехи, захар и шоколад за утрешната торта.
Жената и въглищата накараха Лила да почувствува отново варварската мизерия, в която тънеше светът на работниците. Студът й се стори по-остър, бедността по-горчива, неправдата по-унизителна. Мъглата я пронизваше, повдигаше й се от соленото парче паламуд, което бе изяла на обед. Спестените пари в къщи едва щяха да стигнат за още няколко седмици, а после идеше мъчителната просия за каква да е работа. Работниците — а заедно с тях и Лила — си оставаха трагично сами!… Лукан имаше право!… Партията не трябваше да оставя пътя, който бе следвала досега — път на сурова, непримирима и безмилостна борба!… Нямаше нужда от широки платформи, от сложни компромиси, от подозрителни съюзници!… Нямаше нужда от интелигенти като Павел, Стефан и Макс, като възрастния другар от градския комитет, които искаха да поведат партията по пътя на опортюнизма, да разхлабят дисциплината й, да разрушат единството й…