Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
На летището имаше много занаятчии, както и друг персонал. Тук-там се виждаха войници, разни хора проверяваха опъна на закотвящите кабели, други брояха сандъците с оборудване, струпани край люковете на летящите машини.
Салма осъзна, че при толкова много хора планът им няма как да проработи — щяха да ги забележат веднага щом напуснеха прикритието на хелиоптера.
Базила чакаше неподвижно и Салма се зачуди на какво ли се надява мравкородната — че всичките тези хора ще се разкарат като по чудо? И ако това не станеше, а то нямаше да стане, щяха ли да клечат търпеливо в сянката на хелиоптера, докато ги открият на зазоряване?
Тото го докосна по рамото, после взе да брои на пръсти, а накрая обхвана с жест групата им.
Салма преброи на свой ред спътниците си и наистина, един човек липсваше.
Миг по-късно нещо изтрещя доста далеч от тях, но все пак в рамките на лагера — гръм, последван от пламъци. Зловещата тишина се проточи няколко секунди, после започнаха виковете.
Повечето войници хукнаха без бавене в посоката на пламъците, както и изненадващ брой занаятчии, водени най-вече от любопитство.
Базила вече стискаше в ръка арбалета си и очевидно отброяваше секундите — Салма видя как устните й се движат: две… три… четири… А после хукна към светлината и пусна стрела в най-близкия човек.
16.
И Ариана тичаше. Поне в началото.
Знаеше обаче, че макар тичането да увеличава разстоянието помежду им, в същото време оставя диря, която Талрик да проследи. Дори в този късен час по улиците имаше хора, които се обръщаха след нея — млада паякородна жена, която търчи като ужилена, а светлите й дрехи са опръскани в червено.
Шмугна се в една пресечка и спря да си поеме дъх.
Талрик щеше да тръгне след нея. Тя не му беше оставила друг избор.
Не можеше да повярва, че Хофи е мъртъв. Скадран не го познаваше толкова добре, но Хофи… Е, не че го беше харесвала кой знае колко. В техния занаят нямаше място за приятелски чувства. Но го познаваше от близо година и за този период се бяха виждали поне два пъти в десетницата. Превърнал се бе в част от живота й, а сега Талрик го беше изтръгнал оттам.
Надникна иззад ъгъла и видя само десетина бръмбарородни, които бързаха окъснели. Талрик не би я следвал по улиците, разбира се. Не, той щеше да е високо, на нивото на покривите. Погледна нагоре и плъзна трескав поглед по небето, но и там не видя нищо обезпокоително.
Трябваше да се скрие някъде на закрито. Наблизо все трябваше да има таверна. Продължи нататък, по-бавно, прикрила с ръка гърдите си, където бяха най-големите кървави петна. Но в очите на местните явно изглеждаше умопобъркана или подозрителна най-малко, защото минувачите бързаха да минат на другия тротоар.
А после, най-сетне, видя таверна. Можеше да влезе вътре и да се скрие от небето. Ако имаха стаи, щеше да наеме една, а срещу нещо отгоре съдържателят щеше да забрави, че я е приютил.
Почти беше стигнала до вратата, когато го видя. Деляха ги стотина метра, но Ариана го позна веднага — Талрик с дългото си кожено палто и меча, прибран в ножница отдолу. Вървеше след нея спокойно и целенасочено.
Ариана хукна назад и свърна в първата пресечка, с пълното съзнание, че Талрик е между нея и по-добрите квартали на Колегиум. Сега се движеше към мястото, където бяха направили засадата на Стенуолд — бяха го избрали, защото обитателите му трудно се впечатляваха от каквото и да било. А смъртта на някакво си паякородно момиче със сигурност нямаше да ги впечатли.
Ускори крачка и погледна през рамо. Не го видя, но беше сигурна, че я следи, усещаше го с кожата си. Сигурно пак се е издигнал във въздуха, предположи, откъдето да вижда с лекота трескавото й бягство от уличка в уличка.
Спря под стрехите на една вехта къща. Уж виждаше добре в тъмното, но сега отличното й доскоро зрение й играеше номера. Влязло беше в заговор със слуха и въображението й, умножавайки враговете, които я преследват. Определено й се струваше, че чува тих шум от размахани криле съвсем наблизо, може би над същата къща, под чиито стрехи се беше скрила. Но ако Талрик беше там и чакаше следващия й ход, тогава чия беше онази сянка в пресечката от другата страна? Сякаш целият град беше хукнал по петите й.