Разединени равнини

Краят на играта наближаваше. Тисамон все още нямаше представа коя е непознатата, но можеше да се закълне, че не е агент на осородните, защото ако можеха да привлекат на своя страна бойци като нея, отдавна щяха да са завладели целия свят.

Отстъпи десет крачки назад и зае нова стойка — острието ниско, но под ъгъл нагоре. Непознатата промени на свой ред позата си — хвана меча високо с две ръце с връх надолу. Съвършеният отговор на неговия подход.

Тисамон зачака атаката й.

Сякаш минаха години, в които двамата стояха неподвижно на място и се следяха взаимно за най-малкото движение, което да отприщи поредния сблъсък. Тисамон забеляза, че паякородната все пак не е избягала, тъкмо напротив — седеше свита там, където я беше зарязал, до стената. И не беше единственият зрител — имаше още един, мъж, който ги гледаше от входа на сградата. Но всичко това нямаше значение.

А после непознатата заряза стойката си, сякаш двамата просто са се упражнявали и тя изведнъж се е сетила, че има други неща за вършене. Тисамон преодоля инстинкта си да направи същото и остана в позиция, но жената просто си стоеше и се оглеждаше, безразлична към факта, че Тисамон би могъл да я убие с едно движение.

А после, с израз на пълно объркване, проговори за пръв път:

— Кое е това място? Не е Шон Арен. — Спря празен поглед на Тисамон, сякаш го виждаше чак сега. А за меча в ръцете си като че съвсем беше забравила. — Богомолкороден? Значи съм в Ийен, така ли? Но защо? — Тръгна към него без страх или враждебност и с периферното си зрение Тисамон видя как мъжът при входа се втурва напред.

Острието му литна на секундата и непознатият тутакси се закова на място. Жената го погледна без следа от тревога и без знак, че го познава.

Паякороден, установи от пръв поглед Тисамон — в живота му напоследък имаше твърде много такива. Този екземпляр беше на средна възраст, дългокос, с празни ръце и оголил зъби над острието под брадичката си.

— Ти пък кой си? — попита Тисамон. — Казвай бързо или ще ти видя сметката. Тази вечер има голям недостиг на отговори.

— О, знам за враждебността, която твоят народ изпитва към моя — отвърна мъжът що-годе спокойно. — Името ми е Дестрахис и съм с тази дама тук, която се казва Фелисе Миен.

— Дестрахис! — възкликна жената още щом непознатият назова името си, но в тона й липсваха признаци на особена привързаност. Фактът, че до гърлото на спътника й е опряно смъртоносно острие, изглежда също не я впечатляваше. — Какво?…

— В Колегиум сме, Фелисе — обясни предпазливо Дестрахис.

— Точно така — кимна Тисамон. — И по-добре някой бързо да ми обясни за какво се бихме преди малко.