Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Май сме много за Движещата се стая, а?
— Да — отвърна Тоа Сител. — Огретата, които въртят колелото в мазето, не могат да издигнат повече от трима или… Но предполагам, че всичко това ще ти бъде обяснено.
В гласа му се усети някаква странна сухота, някакво недоловимо чувство.
Каин сви рамене и продължи към стълбището. Заслизаха безмълвно надолу, преминаха два етажа и навлязоха в друг коридор. Каин започна да различава засилващата се миризма — телесният, сладникав мирис на прясно месо.
— Двамата с теб сме почти на една възраст, Каин — рече внезапно Тоа Сител. — Едва ли си повече от четири или пет години по-млад от мен. Имаш ли деца?
Каин се спря и погледна през рамо херцога с присвити очи.
— Какво те интересува това?
— Синовете са гордостта на мъжа, Каин, а дъщерите са неговата утеха в старостта. Просто съм любопитен.
Каин сви рамене.
— Може би някой ден.
— Аз имах двама. Синове, които обичах, Каин. Които израснаха като мъже на честта, силни и свирепи. Ташинел и Джарот. И двамата бяха убити в период от един месец по време на Войната за трона.
Той говореше спокойно, сякаш съобщаваше за вдигането на цената на реколтата на пазара, но през лицето му премина някаква мрачна сянка.
Очите на Каин срещнаха за миг погледа на херцога, изпълнени със съчувствие за загубата му. „Поредният нож, запратен по съвестта ми“, помисли си той. Но в сравнение с останалите удари, които бе понесла тя, този остави само леко одраскване.
Накрая, сякаш засрамен, той наведе очи, обърна се и продължи да върви. „Нека си мисли, че го приемам много по-навътре, щом така му се иска. Нека това му донесе някакво утешение. А аз трябва да запомня, че Бърн може би не е единственият ми враг в двореца.“
— Трябва да преминеш през онази арка в края на коридора — каза Тоа Сител. — Запази мълчание и по никакъв начин не прекъсвай императора. Той е зает с онова, което нарича своята Велика творба, и когато пожелае, ще разговаря с теб.
— Велика творба?
Главните букви се долавяха в тона на херцога.
— Ще видиш. Сега върви.
Миризмата на кръв се засили. По времето, когато Каин стигна до вратата, той можеше буквално да я вкуси, като залежало два дни сурово месо.
По времето на Тоа Фелатон помещението беше малката бална зала, място за прием на по-малък брой хора — не повече от хиляда души. Силната слънчева светлина, която пареше очите, струеше през огромните прозорци, които заемаха по-голямата част от южната стена — тесни сводести прозорци, с височина десет метра, разделени от здрави колони, изсечени от вносен гранит. Насред залата паркетът беше разбит и във варовика беше издълбана плитка купа с ширина около половин хвърлей камък.
Получилата се яма беше оградена от въглени, които блещукаха в червено и грееха слабо, без да изпускат дим или мирис от какъвто и да е вид; над ямата стоеше огромен котел, подпрян върху меден триножник. Той беше плитък като тенджера за задушено, но бе достатъчно широк, за да може да се плува в него. Няколко пажове тичаха около котела и разбъркваха съдържанието му с дълги дървени пръти, които се извисяваха високо над изпотените им глави, или сипваха различни съставки в отварата, докато двама други обикаляха наоколо с големи кожени мехове и раздухваха въглените под него.
В котела като че ли вреше кал или някаква много влажна глина; сигурно оттам се носеше миризмата на кръв, която бе доловил Каин — в комбинация с нещо горчиво и кисело. Въздухът в стаята трептеше от жегата.
По повърхността на врящата кал вървеше бос императорът Ма’елкот.
Той можеше да бъде разпознат веднага по гигантския ръст. Каин застана до входа и продължи да го гледа оттам, усещайки човъркането в съзнанието си, изпълнен с усещането за нещо познато в начина, по който императорът се движеше, ръкомахаше и говореше — същото беше почувствал и в записа, показан му от Колбърг.
Императорът носеше само една поличка от алено кадифе, обвезано със злато. В бавната, царствена грациозност на движенията му се долавяше нещо динозавърско, нещо драконовско. В начина, по който бавно променяше позите си, се долавяше някакво задоволство, сякаш играта на мускулите в масивните му ръце и рамене, гърдите и гърба му доставяше дълбоко духовно удовлетворение; сякаш задоволяваше някаква своя лична естетична нужда по начин, първичен като секса.