Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Той е в църквата, вашият водач, вижте го! — повтарях. — И всеки от вас може да влезе в църквата. Няма да пострадате.
Чух Габриел да надава предупредителен писък. Но беше късно. Той се изправи точно пред мен, сякаш изникна от самия под и ме удари в челюстта, главата ми отхвърча назад и аз видях църковния таван. И преди да успея да се съвзема, той ми нанесе як удар в средата на гърба, който ме запрати през вратата върху каменните плочи на площада.
Четвърта част
Децата на мрака
1
Не виждах нищо, освен дъжда. Ала ги чувах навсякъде около мен. И той раздаваше заповеди.
— Тези двамата не притежават голяма сила — обясняваше им той с мисли, притежаващи странна простота, все едно се разпореждаше с безпризорни деца. — Вземете ги в плен.
— Лестат, не се съпротивлявай. Няма смисъл да протакаме това — рече ми Габриел.
И аз знаех, че е права. Ала никога през живота си не бях се предавал на никого. Дръпнах я и се запътих покрай „Хотел Дьо“ към моста.
Пробихме си път през навалицата от мокри наметала и оплескани с кал карета, ала те ни настигаха, тичаха толкова бързо, че бяха почти невидими за смъртните, и вече почти не се страхуваха от нас. В тъмните улички на Левия бряг играта приключи.
Бели лица се появиха горе над мен и долу под мен, като демонични херувими, и когато посегнах да извадя оръжието си, почувствах как ръцете им стисват моите.
— Остави — чух да казва Габриел.
Стиснах здраво меча, ала не можех да им попреча да ме вдигнат от земята. Вдигнаха и Габриел.
И сред взрив от ужасяващи образи разбрах къде ни отнасят те. В Гробището на Невинните, само на метри оттам. Вече усещах трептенето на огньовете, които всяка нощ горяха сред вонящите отворени гробове, пламъците, които уж прогонваха миризмите.
Обгърнах здраво шията на Габриел и извиках, че не понасям тази смрад, ала те ни носеха бързо в мрака, през вратата и между беломраморните гробници.
— И вие несъмнено не я понасяте! — възпротивих се аз. — Защо живеете сред мъртвите, щом сте създадени да се храните от живота?
Но ме бе обзела такава погнуса, че не можех да водя ни словесна, ни физическа борба. Навсякъде около нас лежаха тела в различни стадии на разложение, и тази смрад се носеше дори и от богаташките гробници.
И щом навлязохме в най-тъмната част на гробището, в една грамадна гробница, аз разбрах, че и те мразят вонята също като мен. Усещах отвращението им, и въпреки това те разтваряха усти и дробове. Габриел трепереше до мен, впила пръсти в шията ми.
Минахме през друга врата и после слязохме по изкопано в пръстта стълбище, осветено от мъждиви факли.
Вонята се усили. Тя сякаш се излъчваше от пръстенните стени. Извърнах лице надолу и повърнах тънка струя блестяща кръв върху стъпалата под мен, и тя изчезна под бързите ни стъпки.
— Живеете сред гробове! — извиках яростно. — Кажете, защо по свой избор вече се мъчите в ада?
— Тихо! — прошепна една от тях близо до мен, тъмноока жена с рошава коса като вещица. — Ти, богохулнико! Ти, проклет осквернителю!
— Не се оставяй дяволът да те подмами като глупачка, миличка! — ухилих се аз. — Освен ако не те възнагради с проклето зрение, по-добро от това на Всемогъщия!
Тя се засмя. Или по-скоро се разсмя, но после млъкна, сякаш смехът й бе забранен. Ама че весела и интересна вечеринка се очертаваше!
Слизахме все по-надолу и по-надолу под земята.
Трепкащата светлина, стъргането на босите им нозе по пръстта, допира на мръсни дрипи по лицето ми. За миг мярнах ухилен череп. После още един, после цял куп, изпълнили една ниша в стената.
Опитах се да се изтръгна, кракът ми се удари в друга купчина и костите с тракане се пръснаха по стълбите. Вампирите затегнаха хватката си и се помъчиха да ни издигнат по-високо. Сега преминавахме покрай отвратителното зрелище на разложени трупове, поставени в стената като статуи — кости, увити в прогнили дрипи.
— Каква гнусотия! — процедих през стиснати зъби.
Бяхме стигнали подножието на стъпалата и ни понесоха през огромна катакомба. Чувах тихите, забързани удари на тимпани.
Напред пламтяха факли, и над хоровия жален вой се разнесоха и други писъци, далечни, ала изпълнени с болка. Ала нещо по-важно от тези озадачаващи викове привлече вниманието ми.