Вампирът Лестат

— Остави — чух да казва Габриел.

Стиснах здраво меча, ала не можех да им попреча да ме вдигнат от земята. Вдигнаха и Габриел.

И сред взрив от ужасяващи образи разбрах къде ни отнасят те. В Гробището на Невинните, само на метри оттам. Вече усещах трептенето на огньовете, които всяка нощ горяха сред вонящите отворени гробове, пламъците, които уж прогонваха миризмите.

Обгърнах здраво шията на Габриел и извиках, че не понасям тази смрад, ала те ни носеха бързо в мрака, през вратата и между беломраморните гробници.

— И вие несъмнено не я понасяте! — възпротивих се аз. — Защо живеете сред мъртвите, щом сте създадени да се храните от живота?

Но ме бе обзела такава погнуса, че не можех да водя ни словесна, ни физическа борба. Навсякъде около нас лежаха тела в различни стадии на разложение, и тази смрад се носеше дори и от богаташките гробници.

И щом навлязохме в най-тъмната част на гробището, в една грамадна гробница, аз разбрах, че и те мразят вонята също като мен. Усещах отвращението им, и въпреки това те разтваряха усти и дробове. Габриел трепереше до мен, впила пръсти в шията ми.

Минахме през друга врата и после слязохме по изкопано в пръстта стълбище, осветено от мъждиви факли.

Вонята се усили. Тя сякаш се излъчваше от пръстенните стени. Извърнах лице надолу и повърнах тънка струя блестяща кръв върху стъпалата под мен, и тя изчезна под бързите ни стъпки.

— Живеете сред гробове! — извиках яростно. — Кажете, защо по свой избор вече се мъчите в ада?

— Тихо! — прошепна една от тях близо до мен, тъмноока жена с рошава коса като вещица. — Ти, богохулнико! Ти, проклет осквернителю!

— Не се оставяй дяволът да те подмами като глупачка, миличка! — ухилих се аз. — Освен ако не те възнагради с проклето зрение, по-добро от това на Всемогъщия!

Тя се засмя. Или по-скоро се разсмя, но после млъкна, сякаш смехът й бе забранен. Ама че весела и интересна вечеринка се очертаваше!

Слизахме все по-надолу и по-надолу под земята.

Трепкащата светлина, стъргането на босите им нозе по пръстта, допира на мръсни дрипи по лицето ми. За миг мярнах ухилен череп. После още един, после цял куп, изпълнили една ниша в стената.

Опитах се да се изтръгна, кракът ми се удари в друга купчина и костите с тракане се пръснаха по стълбите. Вампирите затегнаха хватката си и се помъчиха да ни издигнат по-високо. Сега преминавахме покрай отвратителното зрелище на разложени трупове, поставени в стената като статуи — кости, увити в прогнили дрипи.

— Каква гнусотия! — процедих през стиснати зъби.

Бяхме стигнали подножието на стъпалата и ни понесоха през огромна катакомба. Чувах тихите, забързани удари на тимпани.

Напред пламтяха факли, и над хоровия жален вой се разнесоха и други писъци, далечни, ала изпълнени с болка. Ала нещо по-важно от тези озадачаващи викове привлече вниманието ми.