Вампирът Лестат

Ала имаше нещо зловещо. Водачът не проговаряше. Барабаните думкаха тревожно, ала нямаше единодушие. Тъмнооката жена не зави заедно с другите. А другите също бяха замлъкнали.

И жената, която бе дошла заедно с водача, странно създание в одежди на древна царица — парцалива рокля и разръфан пояс, започна да се смее.

Сборището, или както и да се наричаха сами, съвсем понятно се слиса. Единият тимпан спря да бие.

Кралицата изчадие се смееше все по-силно и по-силно. Белите й зъби проблясваха през мръсния воал на сплъстената й коса.

Някога е била прекрасна. И не възрастта й на смъртна я бе съсипала. По-скоро приличаше на умопобъркана — устата й бе изкривена в ужасна гримаса, очите — взрени безумно напред, тялото й, щом се засмя, изведнъж се изопна в дъга, както и Магнус се бе огъвал, докато танцуваше около собствената си погребална клада.

— Не ви ли предупредих? — кресна тя. — Не го ли сторих?

Далече зад нея Никола се размърда в малката си клетка. Усетих как смехът го обгори. Ала той се взираше в мен и чертите му носеха печата на предишната чувствителност, макар и разкривени. В него страхът се бореше със злобата и всичко това бе преплетено с почуда на ръба на отчаянието.

Кестенявият водач се взираше в кралицата вампир с неразгадаемо изражение, момчето с факлата пристъпи напред и кресна на жената да млъкне веднага. Сега то имаше царствена осанка, въпреки дрипите.

Жената му обърна гръб и застана с лице към нас. Тя занарежда думи с дрезгав, безполов глас, който отстъпи на глъхнещ смях.

— Хиляда пъти го повторих, обаче вие не щете да ме слушате! — заяви тя. Разтрепери се и роклята потръпна около нея. — И ми викахте луда, мъченица на времето, блудна Касандра, покварена от твърде дългото й бдение на тази земя. Е, виждате, всичките ми предсказания се сбъднаха.

Водачът не й обръщаше ни най-малко внимание.

— И бе нужно туй създание… — тя се приближи до мен, лицето й бе отвратителна комична маска, също като лицето на Магнус. — … този палав кавалер, за да ви го докаже веднъж завинаги.

Тя изсъска, вдъхна шумно и се изправи. И само за един миг на съвършена неподвижност доби красота. Копнеех да среша косите й, да ги измия със собствените си ръце и да я облека в съвременно облекло, да я видя в огледалото на моето време. Всъщност мислите ми за миг пощуряха от тази идея, да я преобразя и отмия от нея маската на злото.

Стори ми се, че за миг в мен се разгаря идеята за вечността. Тогава познах безсмъртието. С нея всичко бе възможно, или поне така изглеждаше в онзи единствен миг.

Тя ме погледна, долови виденията и лицето й стана още по-прелестно, ала лудостта се завръщаше.

— Накажи ги! — беснееше момчето. — Призови съда на Сатаната! Запали огъня!