Сълзата на дявола [bg]

Търсеха човек, за когото практически не знаеха как изглежда.

Вероятно бял, вероятно среден на ръст.

Вероятно със златно кръстче на врата.

Във фоайето Лукас и Кейдж оглеждаха гостите, портиерите, служителите. Никой не отговаряше на неясната им представа за Гробокопача. Лукас си даде сметка, че ръцете им са вързани.

— Кажи нещо забавно — прошепна тя.

— Какво?

— Набиваме се на очи. Правѝ се, че ми говориш нещо.

— Добре — усмихна се широко Кейдж. — Та какво мислиш за Кинкейд?

Въпросът я свари неподготвена:

— За Кинкейд ли? Какво имаш предвид?

— Просто се опитвам да завържа разговор — оправда се той, вдигна рамене. — Какво мислиш за него?

— Не знам.

— А, знаеш, знаеш.

— Умен е, не просто природноинтелигентен.

Кейдж вдигна рамене в знак на съгласие:

— Добре. Това ми харесва.

Замълча.

— Накъде биеш? — попита тя.

— А, нищо. Нали се правим, че разговаряме.

Добре.

„Съсредоточѝ се…“

Огледаха още десетина души. Тя отхвърли възможността да са убийци по причини, които чувстваше инстинктивно, но не можеше да обясни.

„Природноинтелигентен…“

— Добър човек е, а? — изтърси след известно време Кейдж. — Кинкейд, де.

— Да. Много ни помогна.

Кейдж се засмя по характерния си начин — сякаш искаше да каже: „Хванах ли те натясно?“.

— Помогна ни — повтори думите ѝ.

Пак замълчаха.

— Загубил родителите си малко след като завършил колежа — продължи високият агент. — После дойде онази битка за родителските права преди няколко години. Жена му е психопат.

— Сигурно му е било тежко — съгласи се Лукас. Изведнъж се шмугна в тълпата. Беше забелязала един посетител с подозрителна подутина под сакото. Бързо позна, че е мобилен апарат, и се върна при Кейдж. Неволно попита:

— Какво е станало? С родителите му?

— Катастрофа. Една от онези нелепи случайности. На майка му ѝ открили рак, но успели да ѝ го изрежат навреме. Някакъв камион обаче се врязал в колата им на Деветдесет и пета, когато отивали към „Джонс Хопкинс“ за химиотерапията. Баща му бил професор. Срещали сме се няколко пъти. Симпатичен човек беше.

— Така ли? — промърмори разсеяно тя.

— История.

— Какво?

— Това преподаваше бащата на Кинкейд. История.

Пак замълчаха.

— Искам просто да си бъбрим някакви глупости, Кейдж — заяви накрая Лукас. — Не да ми търсиш гадже.

— Ама така ли ти прозвуча? И през ум не ми е минало! Само казвам, че човек не среща много хора като Кинкейд.

— Да, да. Виж, хайде да не се разсейваме, Кейдж.

— Аз не се разсейвам. И ти не се разсейваш. Той се чуди защо си му толкова сърдита.

— Много просто. Не се грижеше за собствената си безопасност. Нали му го казах. Разбрахме се. Край.

— Той е порядъчен човек. Държи на думата си. И е умен, странно нещо е разумът. Да го видиш само как разгадава ребуси!