Сълзата на дявола [bg]

Роби бе сменил Дж. Р. Р. Толкин с видеоиграта.

Вече не изглеждаше разтревожен и Паркър не издържаше повече — изгаряше от любопитство да научи за Гробокопача и за последното му нападение. Бяха ли успели Кейдж и Лукас? Бяха ли го открили?

Бяха ли го убили?

След сложни маневри около играчките по пода той слезе на долния етаж, където Стефи и г-жа Кавано готвеха в кухнята. Момиченцето стържеше съсредоточено нещо от една тенджера. Беше направила коледно дръвче от карамелизирани пуканки, посипано с оцветена в зелено захар. Произведението ѝ стоеше леко наклонено в една чиния на кухненския плот.

— Красиво е, хухал — похвали я Паркър.

— Опитах да ѝ сложа и сребърни топчета, но изпадаха.

— На Роби много ще му хареса.

Той понечи да тръгне към кабинета си, но забеляза тъга по лицето ѝ. Прегърна я:

— Братчето ти е добре, знаеш ли?

— Знам.

— Съжалявам, че стана така тази вечер.

— Всичко е наред.

Което, разбира се, означаваше, че нещо не е наред.

— Утре ще се забавляваме… Но, слънчице, знаеш ли, моя приятел… Трябваше да го видя.

— О, знам.

— Така ли?

— Познавам. Понякога целият си тук, а понякога част от теб е някъде другаде. Като се прибра тази вечер, разбрах, че част от теб е някъде другаде.

— Утре целият ще съм тук. Казаха, че ще вали сняг. Искаш ли да отидем да се пързаляме?

— Да! Може ли да направя какао?

— Даже се надявах да направиш.

Той прегърна дъщеричката си, после влезе в кабинета, за да се обади на Лукас. Не искаше детето да чуе разговора.

През прозореца обаче забеляза нещо да се движи по тротоара. Някакъв човек.

Бързо се приближи до прозореца и погледна навън. Не видя никого — само някаква непозната кола.

Бръкна в джоба си и напипа студения пистолет на Лукас. О, само не отново… Сети се за Лодкаря и онази ужасна нощ.

„Револверът гърми прекалено силно…“

На вратата се звънна.

— Аз ще отворя — извика рязко той.