![Хищник [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/3/hishchnik-bg-download.jpg)
Хищник [bg]
- Автор: Престон Дуглас
- Серия: Уайман Форд #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-89-9
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хищник [bg]». Краткое содержание книги:
С „Хищник“ Дъглас Престън ще разтрепери читателите и ще ги държи в напрежение до последния миг. Майкъл Крайтън би искал той да е написал нещо, поне наполовина толкова всепоглъщащо; „Хищник“ е трилър за специалната ви колекция. Library Journal
„Хищник“ направо ме срази! Дъг Престън е малко като Гришам, малко като Крайтън, малко като Стивън Кинг, но си остава истински уникален, превъзходен писател със свои собствен стил. Дейвид Хагбърг, USA Today
Сали осъзна, че вече не е в състояние да се контролира. Опита се да се изтегли обратно назад, изпотена от усилието и едва дишаща. Но нямаше опорна точка. Ръцете й не бяха достатъчно силни, за да се изтласка назад. Беше заклещена вътре. Не можеше да върви напред. Нито пък да се върне.
21.
Том опита какво ли не, за да разбие ключалката на решетката. Удря я с камък, блъска я с един дънер, но се оказа безполезно. Слабите звуци от вътрешността на мината бяха спрели и тази тишина направо го побъркваше. Можеше да й се случва всичко — една минута можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. Беше викал, беше крещял, опрял устни в решетката, опитвайки се да предизвика похитителя да се покаже навън, но без никакъв резултат.
Отстъпи и се помъчи да се концентрира и да реши какво да прави по-нататък. Луната беше изгряла и се издигаше над еловите дървета, кацнала върху линията на хребета. Трябваше да накара мозъка си да мисли. Вдиша бавно. Нощният въздух бе пропит с недоловими през деня аромати, с успокояваща прохлада, която разведряваше лицето му и сякаш се вливаше в потока на горещата му кръв, за да го успокои. Преди години бе изследвал някои от тези мини и си припомни къде в околността се намираха останалите. Може би бяха свързани; златните мини често имаха по няколко входа.
Той се изкатери до ръба на хребета и погледна от другата му страна. Бинго! На около двеста ярда в ниското имаше друга къщичка с шахта, приблизително на същото равнище като другата, с дълъг коридор от греди отдолу.
Сигурно бяха свързани.
Спусна се, като се хлъзгаше по камъните и се спъваше в изсъхнали коренища, но скоро беше там. Извади оръжието си, ритна вратата и влезе, осветявайки наоколо с фенерчето. Наистина имаше друг отвор към мината и той не беше запечатан с метална решетка. Без да се колебае прекрачи вътре и опипа гредите — беше дълъг, хоризонтален тунел. Чувството за неотложност почти го парализира отново. Той се затича, но на първото разклонение спря, за да се ослуша. Измина една минута, после втора. Имаше чувството, че полудява.
Внезапно го чу: слабо ехо на вик. Двете мини бяха свързани!
Спусна се по тунела в посоката, от която бе дошъл звукът, лъчът на фенерчето му разкри серия въздушни шахти от лявата страна. Зави зад ъгъла и светлината улови два други тунела — единият продължаваше нагоре, другият — надолу. Той спря и отново се ослуша, изчаквайки. Нетърпението му стигна връхната си точка — и тогава дойде друг, изопачен от каменните стени, вик.
Беше ядосан мъжки глас.
Том хукна по левия тунел, като от време навреме се навеждаше рязко надолу заради ниския таван. До слуха му достигнаха още звуци — все още слаби, но малко по-ясни.
Тунелът направи няколко остри завоя и стигна до една централна камера с излизащи от нея четири тунела в различни посоки. Той спря, за да се ориентира. Усещаше сърцето си в гърлото. Направи кръг с лъча на фенерчето и видя няколко стари железопътни траверси, разбита руднична вагонетка, купчина ръждясали вериги, конопени въжета, изгризани от плъхове. Налагаше се да изчака друг звук, преди да продължи.
Тишина. Извикай нещо, по дяволите, каквото и да е!
И той дойде: слаб вик.
Том се затича по тунела, от който се чу викът и който завършваше с вертикална шахта, заобиколена от ограда. Шахтата бе твърде дълбока и лъчът на фенерчето му не можеше да стигне до дъното. Освен това нямаше път за надолу — нито стълба, нито въжета.
Той опипа грапавия ръб на шахтата и реши да го използва. Събу италианските си обувки с чорапите и ги пусна, отброявайки времето, за което ще паднат долу. Една и половина секунди: трийсет и две стъпки.