![Дълбина в небето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/7/dlbina-v-nebeto-bg-download.jpg)
Дълбина в небето [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дълбина в небето [bg]». Краткое содержание книги:
Очакванията за богатство и морзовите сигнали от планетата Арахна, която съществува в орбитата на звездата, събуждат интереса и на още една раса — Новородените. Дългото пътуване ги отвежда до диамантените астероиди почти едновременно, преди Избухването на звездата.
С помощта на психоактивен вирус Новородените покоряват Чуенг Хо, но в битката са унищожени свръхсветлинните двигатели и половината човешки потенциал. Оцелелите са принудени да добиват ресурси от диамантените астероиди и да чакат Паяците да достигнат ерата на комуникациите през следващия светъл период.
Залогът за принудителното изгнание е висок — могъща империя и уникални технологии.
Обаче в колонията живее един Чуенг Хо, чиято истинска самоличност не е известна никому. Той може да промени хода на събитията.
Спуснаха стъклата на колата. Дъждът беше спрял. Връхлетя ги сух, почти студен вятър. Облаците се разкъсаха и те можеха да наблюдават няколко минути как слънцето осветява краищата им. Този път лъчите му не овъглиха всичко, до което се докоснаха. Явно наближаваше залез. Грамадите от облаци сияеха в яркочервено и оранжево. Иззад тях прозираше небесната синева. Светлината огряваше улиците, къщите и хълмовете зад тях.
В края на покритата с чакъл пътека имаше нисък навес и една-единствена колонка за керосин.
— Това ли е „по-доброто място“, Шерк? — попита Юнърбай.
— Е, поне е по-интересно. — Той отвори вратата и изскочи от седалката си. — Я да видим сега дали този приятел си спомня за мен. — Шерканер обиколи колата, подритвайки гумите с крак. След дългото пътуване треморът му беше станал още по-забележим.
Смит и Юнърбай също слязоха. След миг собственикът — едър здравеняк с кутия инструменти в ръце, се подаде изпод навеса. Следваха го две дечица.
— Да я напълня ли, стари друже — попита той.
Ъндърхил се ухили насреща му и не си направи труда да поправи грешката за неговата възраст.
— Давай, приятелю. — Той последва собственика до колонката. Сега небето беше дори още по-сияйно. Синият лазур и червеното на залеза се смесваха, огрявайки всичко наоколо в почти нереална светлина. — Помниш ли ме, а? Навремето се отбих тук в един голям червен релмейч, беше точно преди идването на Мрака. Тогава работеше като ковач.
Онзи спря и дълго гледа Ъндърхил.
— Релмейча си го спомням.
Петгодишните хлапета нетърпеливо пристъпваха от крак на крак зад гърба на баща си.
— Странно как се променят нещата, нали?
Собственикът не схвана какво точно има предвид Ъндърхил, но само след минута двамата бъбреха като стари приятели. Селянинът наистина имаше страст към автомобилите. Те носеха бъдещето със себе си, пък и той вече не беше принуден да работи като ковач. Шерканер го похвали за нещо, което беше направил за него преди години и рече, че било срам, дето са построили станция за керосин и на главния път. Той бил готов да се обзаложи, че обслужването там не е по-добро от тукашното. После накара бившия ковач да пресметне колко обяви се разлепват по улиците на Принстън в днешно време. Охраната на Смит стоеше притулена малко по-надолу, встрани от пътя, затова собственикът не я забеляза. Странно беше това свойство на Ъндърхил да намира общ език с всекиго, пълнейки ума си с безразборна информация.
През това време Смит пресече шосето и се заговори с капитана, който отговаряше за поверителната информация. Тя се върна едва след като Шерк плати за керосина.
— Проклятие, Териториалното командване е предало, че се очаква страшна буря след полунощ. Веднъж да пътувам със собствената си кола и адът ще се изсипе отгоре ми. — В гласа на Смит имаше гняв, което беше сигурен знак, че е ядосана на самата себе си. Тримата се качиха отново в колата. Тя включи стартера два пъти, три пъти. Машината се задави. — Явно сме обречени да прекараме нощта тук. — Тя постоя неподвижно за миг, сякаш не можеше да вземе решение. Или пък наблюдаваше небето на юг. — Знам, че на запад от града има земи, които са собственост на Короната.
Смит ги разходни бавно по насипаните с чакъл шосета, после се отклони и тръгна по черните пътища, покрити с кал. Юнърбай щеше да си помисли, че се е заблудила, но тя не се колебаеше при кръстовищата и разклоненията и нито веднъж не се върна назад. Плътно зад тях следваха машините на охраната, дискретни колкото може да бъде един парад на осперчи. Калният път постепенно премина в пътека и ги отведе до скален нос, който се врязваше в океана. От три страни ги обграждаха стръмни склонове. Някой ден лесът щеше да ги покрие, но сега дори милионите млади дръвчета не успяваха да скрият оголените скали.
Смит спря на самия край на пропастта и се облегна назад на седалката.
— Съжалявам, направих погрешен завой.
И тя махна на първата от колите на охраната, която се беше залепила за задницата на техния автомобил.
Юнърбай поглъщаше с широко отворени очи гледката пред себе си — океанът сякаш се сливаше с небето. Понякога погрешните завои се оказваха най-добрият избор на посока.
— Боже, какъв изглед!
Местата, където слънчевите лъчи пробиваха облаците, приличаха на дълбоки каньони. Светлината беше обагрена в червените цветове на залеза. Във водните пръски, които образуваха вълните при срещата си със скалния нос, блестяха милиарди рубини.