Дарът на змията [bg]

— Аз не съм убиец — защитих се гневно.

Сега бе мой ред да се превърна в жертва на грабливия поглед на графа.

— Нима не уби внука ми?

Надвих силния порив да забия очи в пода, но нямаше смисъл да отричам. Явно дама Лизеа знаеше всичко за събитията в Свинската урва, очевидно хората на Валдраку, които бяха успели да се измъкнат, й бяха разказали.

— Да — отвърнах аз дрезгаво. — Не по време на… битка, а докато Валдраку пълзеше в калта на урвата. Аз обаче се опитах да не мисля за това. Той щеше да убие Дина. Трябваше да го спра, както можех.

Граф Артос наведе глава и се вгледа в мен.

— Него винаги можем да го екзекутираме. Но това е малко… банално. Повече би ме забавлявало да видя какво може да направи Вардо от него. Може би… може би палач. Явно ми трябва такъв. Тази работа е подходяща за него. Май го бива в ръцете.

Втренчих се в него с омраза. Нима този стар лешояд наистина смяташе, че някога бих вдигнал меч в негово име? И бих убивал по негова заповед? Не, по-скоро аз самият щях да положа глава на дръвника.

Един слуга влезе и прошепна нещо в ухото на графа. Той кимна леко. След това се изправи от стола си, който приличаше на трон.

— Поеми и двамата, Вардо — рече графът. — И добре ги научи.

Учителят Вардо се поклони, а аз бях почти сигурен, че по голобрадата му уста пробягна усмивка.

— Щом това ще достави удоволствие на графа — каза той.

После ми хрумна, че то със сигурност би забавлявало доста и самия Вардо. Той ни наблюдава известно време. След това кимна на пазачите.

— Отведете ги в Залата на шепота.