Дарът на змията [bg]

— Негово величество графа сам го каза — промълви Вардо учтиво. — Човек не бива да изхвърля нещо, което все още може да му бъде от полза. А един наследник на рода Рауенс може да се окаже доста полезен. Ако човек го превъзпита по правилния начин.

Граф Артос наблюдаваше внимателно Нико, сякаш той бе книга, която се опитваше да прочете.

— Кажете ми, млади Рауенс… Обичахте ли баща си?

Въпросът се стовари върху Нико като гръм от ясно небе, което бе разбираемо. Какво общо имаше това, за Бога, с цялата история? Знаех, че на Нико не му бе лесно да отговори на този въпрос заради всичко, което се бе случило помежду им.

— Той бе мой баща — отвърна Нико накрая.

— Да, поне това знаеш със сигурност. Дракан и това не може да каже.

Графът се задъха и за момент си помислих, че може би някоя троха му бе попаднала в кривото гърло. След това осъзнах, че всъщност така звучеше смехът му.

— Съмнявам се, че дъщеря ми ме обича — добави той. — Не е нужно обаче да обичаш някого, за да му служиш. Или поне не би трябвало да бъде. Но тя не бе и верен поданик.

Той извърна очи към дама Лизеа, която посрещна погледа му с възмущение. След това отново насочи вниманието си към Нико.

— Ако те оставя жив, млади Рауенс, ще ми служиш ли?

Нико помълча известно време. Твърде дълго. След това поклати глава.

— Не мога да обещая.

— Хмм — изсумтя графът. — Виждам, че си по-скоро честен, отколкото умен. Добре. Мога да оценя един честен мъж. За жалост днес такива не се срещат често. Ами ако те освободя? Ако ти помогна да застанеш начело на Дунарк… Тогава?

Дама Лизеа буквално започна, да съска.

— Графе, не можете…

— Мълчи! — изрева старият мъж, а дъщеря му прехапа устни и замълча.

Нико можеше и да бе честен, но не бе глупак.

— Под чия власт? — попита той.

— Под моя — рече граф Артос. — И… на Дракан. Той държи войската. Правото на силния също не бива да бъде отричано.

Човек не доживяваше деветдесетгодишна възраст, без да научи едно — друго. Ако Нико приемеше предложението, съпротивата на оръжейника щеше да се срути като стара, паянтова крепостна стена. Законният наследник щеше да седне на престола на Дунарк. Това, че Дракан щеше да продължи да господства над цялото крайбрежие, бе друг въпрос.

Нико си пое дълбоко дъх, а лицето му придоби странно изражение.

— Не — рече той. — Не става. По-добре да ме убиете.

О, Нико, защо не можеш просто да излъжеш? Защо не можеш просто да кажеш, че си съгласен, а после да постъпиш, както си знаеш? Той обаче явно не можеше. Човек би могъл да се възхищава на неотстъпчивостта и честността му, но точно в момента ми се искаше да не бе точно така.

Граф Артос кимна бавно.