Дарът на змията [bg]

— Палачът тръгнал ли е насам? — попита той едного от стражите.

— Не още, графе.

— Защо не е?

Стражът изглеждаше притеснен.

— Той… той често прекалява с пиенето, Ваше височество. Може би им е трудно да го свестят.

— Ясно. Тогава явно трябва да си намеря друг палач. Отбележи си, Вардо.

Вардо кимна.

— Както заповяда графът.

— Да не би графът да възнамерява да ме обезглави? — попита Нико.

Гласът му прозвуча съвсем обичайно, сякаш го питаше какво възнамеряваше да закуси или му задаваше някакъв друг съвсем обикновен въпрос. Недоумявах как успяваше да се владее така. Но всъщност Нико в момента разкриваше една своя страна, която не бях свикнал да виждам. Вежлива студенина и самоконтрол. Може би така се държаха благородниците. Може би човек се научаваше на тези маниери, ако бе графски син.

— Може би — рече граф Артос. — Може би. Но аз съм пестелив човек, млади Рауенс. Не изхвърлям нищо, от което мога да имам полза.

Внезапно вратата се отвори толкова рязко, че стражите на графа посегнаха към мечовете си. Но на прага нямаше непознати врагове. Там бе дама Лизеа, собствената дъщеря на графа. Тя погледна студено Нико и мен.

— Не са ли мъртви вече? — попита тя. — Не мислех, че баща ми е толкова нерешителен.

Явно на графа не му хареса да бъде прекъсван.

— Дъщеря ми е доста припряна — обърна се той към учителя Вардо. — Понякога толкова припряна, че поведението й е направо безсрамно.

— Татко! — възкликна дама Лизеа възмутено. — Не съм заслужила подобно изказване!

— Нима? Ако бе малко по-търпелива, скъпа дъще, и бе сключила брак преди да легнеш в брачното ложе, то сега синът ти щеше да е законен наследник на Дунарк, а родът на Дракона щеше да си спести доста срам!

Дама Лизеа заби в баща си режещ като острие на меч поглед. Тя дълго остана мълчалива и бе ясно, че се бореше да запази самообладание. Накрая с треперещ глас промълви:

— Синът ми е на път да подчини цялата западна част на Скай Сагис. Властта на негово величество графа се разпростира основно на изток. Би трябвало да подадете ръка на моя син, вместо да хулите името му. Предоставете му средствата, от които се нуждае, и родът на Дракона ще властва над цялата Скай Сагис.

— Да, усърдието никому не би навредило — рече граф Артос сухо. — Но защо да оказвам подкрепа на един самозванец, който не е господар дори в собствения си дом?

— Той е твоя кръв!

— Той е копеле, което дори собственият му баща отказа да признае.

— Татко!

— Нима не това е причината собствените му хора да вдигат оръжие срещу него? Да, дъще, знам за съпротивата, за която предпочиташ да мълчиш. Чувал съм за кражбата на оръжие и засадите, и за умелите бойци, които се уволняват, за да му служат.