Тебеширения човек [bg]

Писъкът се разнася от гъсталака като вопъл на изгубена душа. Самите дървета сякаш потреперват, а облак от пляскащи черни криле се издига високо в нощното небе.

Кръвта ми се смръзва, мозъкът на костите ми се превръща в лед. Поглеждам към Хопо и двамата се впускаме в бяг. Лъчът на фенера подскача, хвърляйки разпокъсани сенки. Прескачаме клони и преплетени буренаци, докато не се озоваваме на малка полянка, както преди. Точно като в съня ми…

Спирам и Хопо се блъсва в мен. Осветявам наоколо. На земята пред нас е разпъната малка едноместна палатка. Тя е леко килната, а пред нея има раница и купчина дрехи. Клои не се вижда никъде. Изпитвам краткотрайно облекчение, докато не се вглеждам по-внимателно в купчината. Тя е прекалено голяма. Прекалено обемиста. Това не са дрехи, а… тяло.

Не. Втурвам се напред и падам на колене.

− Клои.

Свалям качулката от главата й. Лицето й е бледо, а около шията й има червени следи, но тя диша. Плитко, хрипливо, но диша. Не е мъртва. Все още не.

Явно сме стигнали тъкмо навреме и колкото и да съм искал да видя отеца, да се изправя срещу него, това ще трябва да почака. Засега Клои е по-важна. Поглеждам към Хопо, който стои неуверено в края на поляната.

− Повикай линейка.

Той кимва, вади телефона си и се намръщва.

− Почти няма сигнал.

Все пак го вдига към ухото си… и внезапно телефонът изчезва. Не само той, но и цялото му ухо. Там, където е било, сега е останала само зееща, кървава дупка. Виждам сребрист проблясък, бликване на тъмна кръв и ръката му пада към кръста, крепяща се само на няколко сухожилия.

Чувам писък. Но не от Хопо. Той стои като истукан, а сетне просто се свлича на земята с гърлен стон. Писъкът е от мен.

Преподобният прекрачва проснатото му тяло. В едната му ръка виси секира, мокра и лъскава от кръв. Върху болничната си пижама е навлякъл градинарски дрехи.

Видях само, че носи нещо като работен гащеризон и накуцва.

Той приближава с труд към мен, влачейки единия си крак. Запъхтян е от усилието, а лицето му е восъчнобледо и изпито. Прилича на ходещ труп, с изключение на очите. Те са напълно живи и излъчват светлина, каквато към срещал само веднъж преди. У Шон Купър. Озарени от безумието. Лудостта е като батерия, която те захранва до безкрай.

Изправям се от мястото си. Всяка фибра в мен крещи да избягам. Но как мога да оставя Клои и Хопо? И по-конкретно, колко време остава, преди Хопо да умре от загуба на кръв? Струва ми се, че чувам в далечината сирени. А може би е само въображението ми. От друга страна, ако успея да го заговоря…

− Значи ще ни избиеш всичките? Убийството не е ли грях, отче?

− Душата, която греши, тя ще умре. Правдата на праведния ще бъде за него, и беззаконието на беззаконника ще бъде за него.

Не отстъпвам назад, макар да усещам как краката ми омекват, гледайки кръвта на Хопо да капе от лъскавото острие.