Тебеширения човек [bg]

− Бил съм прав — отвръщам.

− За кое?

Вторачвам се в тях.

− Грешал съм, но съм бил прав. Имам предвид, че е напълно налудничаво… но се връзва. Мамка му. Всичко се връзва.

Той е дяволът, но предрешен. Признай си.

− Ед, ще ни обясниш ли най-сетне? — пита Хопо.

− Знам кой е убил Момичето от въртележката. Елайза. Знам какво се е случило с нея.

− Какво?

− Божие дело.

− Вече ви казах по телефона, господин Адамс. Часовете за свиждане приключиха.

− А аз ви казах, че трябва да го видя. Важно е.

Сестрата — строгата и набита, която ме посрещна предния път — оглежда и трима ни. Хопо и Дебелия Гав също са настояли да дойдат. Старата банда. На своето последно приключение.

− Въпрос на живот и смърт, предполагам?

− Да.

− И не може да изчака до утре сутринта?

− Не.

− Преподобният няма да избяга никъде.

− Не съм толкова сигурен.

Нещо в изражението й се променя. И аз си давам сметка, че тя знае. Всички знаят, но са си мълчали.

− Предполагам, тези неща не се приемат добре, нали? — продължавам. — Когато пациентите се измъкват. Когато ги хващате да бродят навън. Затова е по-добре да ги прикривате. Особено ако искате църквата да продължи да ви плаща.

Очите й се присвиват.

− Добре, елате. А вие двамата — тя посочва с показалец Хопо и Гав — ще чакате тук. — После отново се обръща сурово към мен. — Пет минути, господин Адамс.

Последвам я по коридора. Над главите ни ярко блестят луминесцентни лампи. Денем това място почти успява да мине за нещо по-различно от болница. Но не и нощем. Защото в подобни институции нощ няма. Винаги е светло и винаги шумно. Пъшкания, стенания, скърцане на врати, меки стъпки на санитарни обувки по линолеума.

Стигаме до стаята на свещеника. Госпожа Добродушие ми отправя последен предупредителен поглед и ми показва пет разперени пръста, преди да почука.

− Отец Мартин? Водя ви гостенин.

За един налудничав миг очаквам вратата да се отвори и той да застане на прага със студена усмивка на уста.

Признай си.

Но разбира се, единственият отговор е мълчанието. Сестрата прави самодоволна физиономия и полека отваря.

− Отец Мартин?

Долавям неувереността в гласа й едновременно с полъха на студен въздух.

Без да изчаквам повече, се промушвам край нея. Стаята е празна. Крилата на прозореца зеят широко отворени, а вятърът подмята завесите. Обръщам се към сестрата.

− Прозорците не се ли заключват?

− Досега не е ставало нужда… — заеква тя.

− Макар да сте знаели, че си прави разходки?

Тя ми отвръща с нетрепващ взор.

− Той излиза само когато е разстроен.

− И предполагам, днес случаят е такъв?

− Всъщност да. Имаше посещение. Вероятно го е развълнувало. Но никога не отива далеч.

Изтичвам до прозореца и се надвесвам навън. Вече се е смрачило съвсем, но ясно различавам тъмната маса на гората. До нея лесно може да се стигне пеша. А после, скрит от дърветата, можеш да отидеш където пожелаеш.