Гневът на хидрогите

Нараняванията по главата и вероятните мозъчни увреждания бяха много по-сериозни от контузиите и счупените кости. Ако мозъкът на брат му бе пострадал смъртоносно, какъв смисъл имаше да лекуват тялото му?

Измъчен и изтощен, Тор’х не се отделяше от чичо си. Джора’х погледна сина си. Изглеждаше прекалено малък и уплашен. Очите му бяха зачервени.

— Защо не се събужда? — Младежът погледна Джора’х, сякаш беше сигурен, че баща му може с едно махване на ръката да отстрани всичките болки на чичо му. — Наредих на докторите да му дадат стимуланти и да го върнат в съзнание, но те не ми обръщат никакво внимание. — Той метна поглед към мъниците, хирурзите и фармацевтите. — Кажи им кой съм и че са длъжни да изпълняват желанията ми.

— Нищо не могат да направят, Тор’х. Все едно да заповядам на хидрогите да се махнат и да оставят Хирилка на мира.

Младежът изгледа баща си с презрение.

— Тогава каква е ползата от теб?

На Джора’х му се прииска да го удари, особено след лекцията, която току-що бе изслушал от мага-император, но се овладя — разбираше шока и скръбта, които изживяваше синът му. Животът му бе преминал в капризи, сигурност и моментално изпълнение на всяка хрумнала му прищявка.

— Може би трябва да поговориш със свещениците-философи — предложи той и кимна към двамата съсредоточени мъже. — Нека те посъветват.

Искаше да се увери, че от сина му ще стане добър управник, който да прави разлика, освен между всичко останало, между това, което е възможно, и онова, което е чиста фантазия. Твърде много неща щяха да зависят в бъдеще от този младеж.