Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Тези са за покоите на негово превъзходителство, сър.
Подаде му трийсетсантиметрова бяла свещ.
— О, да… Прекрасно качество. Номер пет. Превъзходна бяла лой. — Ваймс разсеяно подхвърляше свещта в ръката си. — С такива си светим и у дома. А боклуците в Участъка са едва ли не сурова свинска мас. Вече ги купуваме от Кери в квартала на кланиците. Извьнредно ниски цени. Преди бяхме клиенти на „Спаджър и Уилямс“, но господин Кери май завладя пазара напоследък, какво ще кажете?
— Тъй си е, сър.
— И всеки ден слагате от същите в спалнята на негово превъзходителство?
— Да, сър.
— А другаде?
— О, не, сър. Негово превъзходителство ни забрани изрично! Навсякъде използваме номер три.
— И отнасяте, ъ-ъ… остатъците вкъщи?
— Да, сър. Баба казваше, че светели много хубаво, сър…
— Сигурно е седяла да наглежда братчето ви. Предполагам, че детето се е разболяло преди нея, затова е будувала по цели нощи. Познавах аз старата госпожа Лесна, не е спирала да шие…
— Да, сър.
Мълчание.
— Вземете моята кърпичка — предложи Ваймс след малко.
— Сър, ще си загубя ли работата?
— Не. Няма да ви тормозят. Никой от замесените в тая история не заслужава да си загуби работата. — Командирът на Стражата се загледа в свещта. — Освен мен може би… — Спря на прага и се обърна.
— Ако искате да взимате и занапред остатъци от свещи, имаме предостатъчно в Участъка. А Ноби ще трябва да си купува мас за готвене като всички нормални хора.
— Сега к’во прави? — попита сержант Колън.
Лудичкия Артър надникна отново.
— Нещо не може да си натъкми лактите — съобщи нехайно. — Зяпа единия и се мъчи да го сгъне, ама не става.
— И аз бях закъсал тъй, когато монтирах кухненските шкафчета на госпожа Колън — сети се сержантът. — Указанията за отваряне на кутията с частите бяха вътре в кутията…
— Олеле, оня чактиса най-сетне — поклати глава изтребителят на плъхове. — Май беше объркал лактите с коленете, като гледам…
Колън чу трополене под себе си.
— Свърна зад ъгъла… — трясък от нацепени дъски — …и влезе в склада. Ще се качи по вътрешната стълба, ама ти няма да пострадаш.
— Как тъй?
— Ще се пуснеш от покрива и толкоз.
— Нали ще се размажа долу, бе!
— За същото ти приказвам! Чистичка хубавичка смърт. Няма първо да ти късат ръцете и краката, нали?
— Исках да си купя фермичка! — изстена жаловито Колън.
— Ти си знаеш — вдигна рамене гномът и пак огледа стената на склада. — А бе — промърмори скептично, — има и друг начин. Опитай се да докопаш водосточната тръба.
Колън полека изви глава. Вярно, имаше тръба само на около два метра от него. Ако се залюлееше наистина силно, пръстите му сигурно щяха да минат на косъм от нея и все пак щеше да се пребие долу.
— Ти как мислиш — безопасно ли е?
— Имаш и друг избор, господинчо.
Сержантът се помъчи да залюлее краката си като махало. Всяко мускулче на ръцете му се разпищя гневно. Знаеше, че е прекалено дебел. Все се канеше от утре да започне някакви упражнения. Но не предполагаше, че точно днес е денят.
— Май го чувам да се качва — сподели Лудичкия Артър.
Колън се напъваше да ускори люлеенето.
— А ти к’во ще правиш?
— Няма що да ме мислиш. Ще се оправя. Скачам и изчезвам оттука.
— Скачаш ли?!
— Ами да. Няма да пострадам, щото съм нормално голям, не като някои…
— Ти ли си бил нормално голям, бе?
Гномът се вторачи в пръстите на сержанта, стиснали ръба.
— Ей, тия пръсти точно до ботушите ми случайно да не са твои?
— Добре, не споря, нормално голям си. Не си виновен, че живееш в град на великани.
— А тъй те искам. Като си дребничък, падаш по-мекичко. Всички го знаят. Един паяк няма и да усети как се е спуснал от тоя покрив, мишката също ще си отиде жива и здрава, конят ще си потроши всички кости, а слонът ще се разплеска на…
— О, богове! — изхленчи сержантът. Вече успяваше да подритне водосточната тръба с единствения си оцелял ботуш. Само че за да се хване за нея, трябваше да преживее безкрайния миг, когато вече не се държи за ръба, още не се е хванал за тръбата и може накрая да гушне земята. А поредният трясък отекна от самия покрив.
— Е, стига съм се помайвал — реши Лудичкия Артър. — Ще се видим долу.
— О, богове…
Гномът прекрачи отвъд ръба.
— Дотука съм си добре! — подвикна, когато се изравни с Колън.
— О, богове…
Сержантът вдигна глава и срещна погледа на две тлеещи очи.
— Всичко ми е наред! — увери го отдалечаващ се глас.
— О, богове…
Колън метна краката си настрана, увисна във въздуха, сграбчи тръбата и сгуши глава в раменете си. Керамичен юмрук разроши косата му. А ръждясалите болтове се спраскаха с противен звук, сбогуваха се припряно със стената и сержантът се гмурна с гърба напред в мъглата, стиснал отчаяно тръбата, сякаш това щеше да му помогне.