Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
Керът клекна, за да се изравнят очите му с плота на бюрото.
— Не мога да го видя, сър.
— Нищо чудно. Защото няма какво да видиш. Тъй се познава, че го има. Ако пък липсваше, веднага щеше да се сетиш.
Лицето на Ваймс се разкриви в широка маниакална усмивка.
— Добре ли сте, сър? — усъмни се капитанът. — Знам, че напоследък доста се престаравахте…
— Напротив, мързелувах — кресна Командирът на Стражата. — Търчах напред-назад с изплезен език, за да търся улики, вместо да седна и да си напрегна мозъка поне за пет минути! А какво ви повтарям постоянно?
— Ъ-ъ… Никога никому да не вярваме ли, сър?
— Не е това.
— Ъ-ъ… Всеки все за нещо е виновен ли, сър?
— Не е и това.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… Дори да си от малцинствена група, това не означава, че не си гнусен задръстен досадник. Познах ли, сър?
— Не… А кога изтърсих тая приказка?
— Миналата седмица, сър. След като ни навести делегация на Лигата за равен ръст.
— Ясно. Друго се мъчех да ти подскажа. Хм… Защо си мислех, че съм споменавал нещо подходящо за случая? Трябва да е свързано с полицейската работа.
— В момента не мога да си спомня, сър.
— Е, значи непременно ще измисля такъв лаф и ще ви го повтарям до втръсване.
— Прекрасно, сър! — грейна Керът. — Радвам се, че дойдохте на себе си. Готови сме да ритаме задн… четирибуквия, нали? А впрочем, сър… Какво открихме все пак?
— Ще го видиш накрая! Отиваме в двореца. Повикай Ангуа. Може да имаме нужда от… специалните й умения. А, да, вземи и заповед за обиск.
— Имате предвид големия ковашки чук ли?
— Именно. Не забравяй и сержант Колън.
— Смяната му трябва да е свършила преди час.
— Сигурно виси някъде, за да не се набърка в неприятности — предположи уверено Ваймс.
Лудичкия Артър надникна от ръба на покрива. Някъде изпод сержанта две червени очи се вторачиха в него.
— Тежи ли, а?
— Д-д-да!
— Я го сритай с другия крак!
Чу се някакво жвакане и Колън трепна. Миг тишина… и оглушителен грохот от потрошена керамика някъде долу.
— Ботушът ми се изсули — изпъшка сержантът.
— И как стана?
— Ами заради мазната вода вътре…
Гномът го подръпна за единия палец.
— К’во чакаш тогаз, качвай се.
— Не мога.
— Стига, бе! Нали вече не ти виси на крака?
— Умориха ми се ръцете. След десет секунди ще трябва да ми очертават с тебешир трупа на калдъръма…
— Ха, че как ще им стигне тебеширът за таквоз туловище? — Лудичкия Артър отблизо погледна изпитателно Колън. — Като ще мреш, що не подпишеш, че си ми обещал цял долар, а?
Долу звъннаха керамични отломки.
— А, туй к’во беше? — стресна се сержантът. — Нали уж проклетата твар се потроши…
Гномът надникна.
— Ей, господин Колън, ти вярваш ли в ония дрънканици за прераждането?
— Не слушам чуждоземски глупотевини! — разсърди се сержантът.
— Да, ама онуй нещо взе самичко да си събира парчетиите. Досущ като картинките от парченца… бъзгане ли им викахте, как беше…
— Добре го даваш, Артър. Само че няма пак да ме минеш, за да изпълзя догоре. Като разбиеш някоя статуя с чук, тя не почва да се сглобява наново.
— Както щеш. Той почти довърши единия крак.
Колън някак изкриви врата си, за да надникне в малката миризлива пролука между стената и подмишницата си. Видя само мъгла и мътно сияние.
— Да не бъркаш нещо?
— Хе, потичай като мен след плъховете по тунелите и ще почнеш да виждаш в тъмното. Иначе скоро ще пукясаш.
Нещо изсъска под краката на сержанта. Той задраска по тухлите и с обутия, и с босия си крак.
— Я, не му потръгна — осведоми го Лудичкия Артър. — Май си е обърнал коленете назад.
Дорфл седеше прегърбен в мазето, където се бяха срещали големите. Понякога вдигаше глава и съскаше. От очите му струяха два червени лъча. И сякаш нещо проникваше по тях в обратната посока, втурваше се в аленото небе, изпълнило главата на Дорфл…
Той се гърбеше под тежестта на Вселената, но нейната неясна гълчава звучеше приглушено, нямаше нищо общо с него.
Защото Словата обграждаха отвсякъде хоризонта му и се извисяваха в небесата.
А един глас изричаше кротко: „Ти си господар на самия себе си.“ Дорфл виждаше отново и отново все същото — загриженото лице, посягащата към главата му ръка, ненадейния леден удар на новото знание…
„…господар на самия себе си.“ Гласът отекна от Словата и се заблъска из стените им, стегнали малкия му свят.
Големът трябва да има господар. Буквите надвисваха над света, но ехото ги връхлиташе като пясъчна буря. По тях плъзнаха криви пукнатини и накрая…
Словата се пръснаха. Късове колкото планини се забиваха и разхвърляха гейзери от червен пясък.