Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Сър, не сте чак толкова стар — весело се ухили Керът.
— А за мудността какво ще ме излъжеш?
— Нито пък сте толкова муден — побърза да го увери капитанът. — Дори често давам за пример вашата страхотно целеустремена походка.
Ваймс се вторачи подозрително в него и за кой ли път видя само невинно добродушие…
— Не гледаме светлината — промърмори Командирът на Стражата, — защото с нея виждаме. Тъй, значи. А сега май е време да се отбием в цеха за свещи, какво ще кажете? Дребнодупе, идваш и ти. Вземи си… Ей, ти май още растеш, а?
— Нося ботуши с високи токчета, сър — обясни Веселка.
— Хм, нали уж джуджетата си падат само по железни ботуши…
— Така е, сър. Но моите са с високи токчета. Заварих ги, сър.
— Аха… Чудесно… — Ваймс тръсна глава. — Е, ако можеш да ходиш на тези високи токчета, вземи си алхимическите чудесии и ела с нас. Дежурството на Детритус в двореца сигурно е свършило. Опрем ли до отваряне на врати, той няма равен. Ходещ лост, тъй да се каже. Ще се отбием да го вземем. — Командирът на Стражата зареди арбалета си и запали клечка кибрит. — Досега се мъчихме да работим модерно, но замалко ще се върнем към дядовските номера. Време е да…
— …подритнем някого по четирибуквието ли? — припряно подсказа Керът.
— Близо си до истината. — Ваймс вдиша дима дълбоко и пусна от устата си колелце. — Но не печелиш наградата за точност.
Представата на сержант Колън за света претърпяваше динамични промени. Тъкмо нещо се наканеше да се настани в съзнанието му като най-отвратителния момент от живота му и се случваше друго, още по-гадно.
Първо обяздената от него водосточна тръба се блъсна в стената на отсрещната сграда и той неизбежно се плъзна надолу по диагонала. Всичко можеше да свърши и благополучно, но попречи фактът, че Колън бе натежал през последните години. Щом стигна до средата на тръбата, прогнилото тенеке се счупи.
Сержантът тупна върху нещо меко… е, поне по-меко от очакваната среща с улицата, което издаде мощен звук „Муу-ур-р-р-р-м!“. Претърколи се върху нещо по-ниско и по-меко, което пък го оглуши с „Бе-е-е-ерп!“. Накрая се стовари върху перната твар, която пощуря и започна да го кълве.
Улицата се оказа заета от безцелно щуращи се животни. А когато животните не знаят какво да правят, се изнервят, и калдъръмът беше, образно казано, застлан с резултатите от безпокойството им. Това смекчи още малко края на полета на сержант Колън, но липсата на счупени кости в тялото му беше единствената добра страна на случката.
Разнообразни копита го настъпваха по пръстите. Влажни муцуни кихаха в лицето му.
Досегашният му опит с добитъка се ограничаваше до вкусно сготвени порции. Бе стигнал едва до шеста глава в полезния си наръчник, в който обаче не се споменаваше за смрадлив дъх и големи трополящи крака. А и според сержанта кравите трябваше да мучат мило, а не да издават звуци като някое подводно чудовище.
— Къш! Разкарайте се от пътя ми! Да ви няма!
Един гъсок изсъска насреща му и проточи невероятно дълга шия, мъчейки се да го удари с човка.
Колън отстъпи, но нещо го побутна в кръста. Беше прасе.
И то не приличаше на розовите си събратя от картинките. Имаше размерите на пони. И бивни. За розово и дума не можеше да става. Синьочерната му остра четина стърчеше. Сержантът се постара да бъде справедлив и помисли, че поне червеникавите очички са съвсем прасешки.
Това мило животинче му напомняше за глигана от страшната детска приказка, който изтребил хрътките, изкормил коня и хапнал за закуска ловеца.
Колън се обърна, за да се спаси с бягство, и се натъкна на бик, който пък приличаше на излишно уголемено кубче телешки бульон, и то с крака. Въртеше грамадната си глава, за да види и с двете си очи сержанта. Веднага стана ясно, че никое от тях не харесва гледката.
Бикът наведе глава. Нямаше място за засилване, но поне можеше да мушка и да бута.
Животните се скупчиха около сержанта и той прозря, че има само един начин да се отърве.
По цялата уличка се въргаляха натръшкани мъже.
— Здравейте, здравейте — изрече капитан Керът. — Какво става тук?
Един нещастник, който стискаше дясната си ръка и пъшкаше, вдигна глава.
— Бяхме нападнати изневиделица!
— Нямаме време за глупости — отсъди Ваймс.
— Може би трябва да намерим — възрази Ангуа и му посочи отсрещната стена с вече познатите им букви: „НЯМА ГОСПОДАР…“