Възкресяване

Докато се връщах обратно, моята скъпа тиква грееше в оранжево от задната седалка като малък сателит. Момичето ми беше казало да се оглеждам за голяма скална плоча, на която със спрей е надраскано „МЕТАЛИКА Е ВЪРХЪТ“. Когато я забелязах, намалих до петнайсет километра в час. Около триста метра по-нататък беше отклонението, което първия път бях пропуснал. Пътят беше асфалтиран, но отбивката беше обрасла в бурени и зарината с окапали листа. Реших, че това е камуфлаж. Когато попитах юношите от фермерската сергия с какво се занимава новият им съсед, те свиха рамене.

— Татко смята, че той вероятно е забогатял от борсови игри — отвърна момичето. — Нужни са много пари, за да живееш на такова място. Мама казва, че там има минимум петдесет стаи.

— Вие защо отивате при него? — беше се намесило момчето.

Сестра му го сръга.

— Не бъди простак, Уили.

— Ако е човекът, за когото си мисля, значи го познавах много отдавна. А благодарение на вас, приятели, няма да се появя на вратата му с празни ръце. — Вдигнах тиквата.

— Ще има да яде тиквеници — изкоментира момчето.

„Или ще си направи фенер за Хелоуин — помислих си, когато поех по отклонението за «Ключалките». Клонки драскаха колата ми. — С ярка електрическа крушка вместо свещ. Точно зад очите.“

Пътят — който след храсталака покрай шосето се оказа широк и равен — се виеше нагоре в поредица от зигзагообразни завои. На два пъти ми се наложи да спра, защото по платното преминаваха елени. Те гледаха колата без никакъв страх. Очевидно дълго време никой не беше ловувал в тези гори.

След като изминах шест километра, пристигнах до желязна порта, отстрани на която бяха поставени табели: отляво — „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“, отдясно — „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Върху стълб с каменна облицовка беше монтиран интерком с прикрепена отгоре камера, насочена към посетителите. Натиснах копчето на интеркома. Сърцето ми думкаше, потях се.

— Ехо? Има ли някой?

Отначало нямаше никаква реакция, после се раздаде глас:

— С какво мога да ви помогна?

Звукът беше много по-чист от обичайното за интерком — може да се каже, кристален, — но предвид интересите на Джейкъбс, това не ме изненада. Гласът не беше неговият, но ми се стори познат.

— Идвам да се видя с Даниел Чарлс.

— Господин Чарлс не приема никого без предварителна уговорка — съобщиха ми.

Помислих малко и отново натиснах копчето „ГОВОРИ“:

— А Дан Джейкъбс? Под това име живееше в Тулса по време на панаира, където държеше атракциона „Портрети с мълния“.

— Нямам представа за какво говорите и съм уверен, че господин Чарлс също няма — отсече гласът от кутията.

Нещо ми просветна и се досетих на кого принадлежи този красив тенор.

— Предайте му, че е дошъл Джейми Мортън, господин Стампър. И му напомнете, че е сътворил първото си чудо в мое присъствие.

Последва дълго, дълго мълчание. Помислих си, че разговорът може би е приключил, и съм в задънена улица. Може би трябваше да се опитам да разбия портата с мижавия си автомобил, но в сблъсъка несъмнено щеше да оцелее портата.