Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Пронизителният пламенен глас на шейх Омар Абд ел Карим отекваше в селската джамия, проста постройка с едно помещение с варосани стени и купол с вградени тухли от цветно стъкло, през които утринните лъчи изпълваха стаята със сумрачна подводно синя, зелена и сивкава светлина. Няколко десетки мъже, повечето млади, фелахин, облечени в джелаби и имам, бяха коленичили на килима на пода, вдигнали очи към говорителя на амвона, положили ръце в скутовете си, с очи светнали от гняв и негодувание. Халифа стоеше на вратата, нито вътре, нито вън, и пръстите на ръката му си играеха с химикалката в джоба на сакото.
— Наш дълг като мюсюлмани е с всички сили да оказваме отпор на йехуди-еен — продължи шейхът, вече наближил фалцета, размахващ костеливи пръсти във въздуха. — Защото те са раса невежа; раса алчна, лъжовна и убиваща, врагове на исляма. Не бяха ли евреите, които отхвърлиха Светия пророк Мохамед, когато той дойде в Ятриб? Не ги ли прокле Свещеният Коран за проклетията и неверието им? Не разкриха ли Протоколите от Сион желанието им да управляват света и да превърнат всички нас в роби?
Беше възрастен човек, прегърбен и с гъста брада, облечен в тъмен кафтан и семпла плетена шапка, с евтини пластмасови очила на носа. В Луксор отдавна му бяха забранили да изнася речи — според подозренията на Халифа не толкова заради антисемитизма, колкото за откритите му атаки срещу корупцията в правителството — и така бяха ограничили дейността му до околните села, където пътуваше и проповядваше собствените си възгледи за фундаменталния ислям.
— С ционистите не може да се споразумееш — крещеше и удряше с обезобразения от артрит юмрук ръба на катедрата.
— Говорите ли с плюеща отрова кобра? Сприятелявате ли се с побеснял бик? Те трябва да бъдат прокълнати, прогонени, изтрити от лицето на земята като напаст, каквато са. Това е нашият дълг като мюсюлмани. Както е речено в Светия Коран: „Подготвили сме за неверниците позорно наказание“; „Назначили сме ада за затвор на неверниците“.
Откъм публиката се понесе одобрително мърморене. Някакво момче с едва набол пух по брадата и над горната устна — четиринайсет или петнайсетгодишно, не повече — размаха юмрук и изкрещя:
— Ал-Маоут ли йехуди-еен! Смърт на евреите! — а останалата част от паството пое вика му и джамията отекна:
— Смърт! Смърт! Смърт!
Халифа ги гледаше, стиснал зъби. След малко поклати глава, излезе в покрития вход на джамията и си обу обувките, които беше оставил отвън заедно с тези на другите богомолци, подредени в спретнати редици като коли в задръстване. Постоя още малко, послуша как зад гърба му шейхът призоваваше към джихад, свещена война срещу израелците и всички, които ги подкрепяха, след което излезе под палещото утринно слънце.
Това, което чу, го отвращаваше. И как иначе? Да се използва учението на Светия пророк за разпалване на насилие и омраза, да се цитира Коранът като оправдание за фанатизма, предразсъдъците и непоносимостта — отхвърляше тези неща с всяка клетка от тялото си.
И все пак… все пак…
Не беше ли някаква част от него съгласна? Онази част, на която също й се искаше да размаха юмрук и да крещи за мъст и разруха и заедно с братята си мюсюлмани да припява: „Смърт! Смърт! Смърт!“, когато чуеше за поредния убит от израелците палестинец, за поредното оставено без дом семейство, за поредната изкоренена овощна градина?
Въздъхна, запали цигара и клекна в оскъдната сянка пред входа на джамията. Никога досега не беше изпитвал такова объркване относно принадлежността, вярата и това, в което трябваше да вярва. Даже в моментите на най-голямо отчаяние — смазващата немотия в детството, смъртта на родителите и по-големия му брат, принудителното напускане на университета в Кайро — винаги съществуваше една ядка на вътрешна увереност, ядро на твърдост и сигурност. Но сега с всеки ход на разследването, с всяка пътека, по която го повеждаше — евреи, Израел, фундаменталисти, — се отваряха все по-широки пукнатини в увереността му. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш — така му беше казала Зейнаб. — Търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Но той нямаше усещането, че расте. Тъкмо обратното, все повече му се струваше, че всичко в него се разпада на парчета като счупено огледало, на най-различни нащърбени и противоречащи си части, които, дори когато случаят беше окончателно приключен, се съмняваше, че ще съумее да подреди обратно в нещо разпознаваемо.