Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Разбира се — каза Ейми с простичко достойнство. — Плановете ни са непроменени. Моя грешка бе, че не разбрах напълно какво имаше предвид милорд. Но сега, когато знам, ще се заема да го намеря за нас. Той има нужда от великолепна къща, разположена в красив парк, с хубави ферми на арендатори. Аз ще му я намеря, и ще наема строители, и ще се погрижа да бъде построена за него.
— Ще бъдеш много заета — каза мило Уилям Хайд.
— Ще изпълня дълга си като негова съпруга — каза тя сериозно, — както Бог ме е призовал, и няма да го предам.
Елизабет и Дъдли седяха един срещу друг на маса, подредена за двама, и закусваха в личния й кабинет в двореца Гринич, както правеха всяка сутрин от завръщането си в Кю насам. Нещо се беше променило между тях, което всеки можеше да види, но никой не можеше да разбере. Дори самата Елизабет не го разбираше. Не беше внезапното усилване на страстта й към Дъдли: беше го желала и преди, бе пожелавала други мъже преди, беше свикнала да обуздава желанията си със здрава ръка. Промяната се дължеше на това, че беше изтичала при него за закрила. Инстинктивно, след като разполагаше с цял кралски двор с мъже, заклели се да й служат, с шпионите на Сесил навсякъде из покоите й, тя си беше плюла на петите при първия признак за заплаха, и беше изтичала при Дъдли — при единствения човек, на когото можеше да се довери.
После, в ужаса си, беше плакала като дете, а той я беше утешил като приятел от детинство. Тя не би заговорила отново за това с него, нито с който и да било друг. Дори самата тя не желаеше да мисли за това. Но знаеше, че нещо се бе променило. Беше показала на себе си, беше показала и на него, че той е единственият й приятел.
Те съвсем не бяха сами. Прислужваха им трима души, виночерпецът стоеше зад стола на кралицата, във всеки край на масата стоеше по един паж, четири придворни дами седяха в малка скупчена групичка в прозоречната ниша, трима музиканти свиреха, а един хорист от параклиса на кралицата пееше любовни песни. Робърт трябваше да потуши желанието, раздразнението и гнева си, когато видя, че царствената му господарка отново се бе оградила като със стена, за да се предпази от него.
Докато се хранеха, той бъбреше любезно с нея, с непринудената интимност, която винаги можеше да създаде, и с цялата топлота, която искрено изпитваше към нея. Елизабет, възвръщаща си увереността след преживяния страх, наслаждавайки се на тръпката от докосването на Робърт, се смееше, усмихваше му се, флиртуваше с него, галеше ръката му, подръпваше ръкава му, плъзна малкия си, обут в пантофка крак към неговия под прикритието на масата, но нито веднъж не предложи да отпратят хората и да останат насаме.
Робърт, привидно несмущаван от желание, закуси обилно, докосна устни със салфетката си, протегна пръстите си, за да бъдат измити и изсушени от прислужника, който им сервираше, а после се надигна от масата.
— Трябва да се сбогувам с вас, ваша светлост.
Тя беше удивена, и не можа да го скрие.
— Тръгвате толкова рано?
— Очакват ме на арената, упражняваме се за турнира на розите. Едва ли искате да бъда съборен от коня още при първия удар с копие.
— Не, но си мислех, че ще седите с мен до обяд.
Той се поколеба.
— Както наредите.
Тя се намръщи:
— Не искам да ви държа далеч от коня ви, сър Робърт.
Той улови ръката й и сведе глава над нея.
— Не бързахте толкова да ме пуснете, когато бяхме заедно във вашите покои в Кю — прошепна му тя, като го придърпа плътно.
— Тогава ме желаехте така, като една жена желае мъж, и именно така искам да дойда при вас — каза той, бърз като нападаща змия. — Но оттогава сте ме викали само за такива срещи, каквито стават между кралица и придворен. Ако това е вашето желание, аз пак съм на вашите услуги, ваша светлост. Винаги. Разбира се.
Беше като игра на шах: той видя как тя накланя глава и се чуди как би могла да го надхитри.
— Но аз винаги ще бъда кралица — каза тя. — Вие винаги ще бъдете мой придворен.
— Не бих приел нищо друго — каза той, а след това прошепна, така че тя трябваше да се наведе напред за да го чуе, — но копнея за толкова много повече, Елизабет.
Тя усети чистата му мъжка миризма, а той почувства как ръката й трепери в неговата. Струваше й истинско усилие да се застави да се отдръпне, да се облегне назад в стола си и да го пусне да си върви. Той знаеше какво й струва, и преди бе познавал жени, които не можеха да понесат раздялата с него дори за миг. Усмихна й се със своята мрачна, иронична, многозначителна усмивка — а после се поклони ниско и тръгна към вратата.