Дневната война

Показа се един шарум — смееше се, докато привързваше шалварите си на кръста. Нощният му воал висеше встрани от лицето, а по устните му тъмнееше кръв. Той се закова на място и пребеля, когато я видя. Тя разгледа лицето му, за да го запомни, вдигна вежда и посочи с глава посоката, откъдето беше дошла. Воинът се поклони и бързо се затътри покрай нея, след това се затича колкото му държаха краката.

Иневера продължи напред. Дишаше равномерно и вървеше спокойно, без да бърза. След поредния завой видя момчето, разтреперано на земята. Бидото му беше усукано около коленете, рамото му кървеше от ухапването на шарума, навярно когато бе достигнал кулминацията на страстта си. Виждаха се още охлузвания и одрасквания, но дали бяха от това нападение, или от алагай’шарака, Иневера не можеше да каже.

Той забеляза, че някой приближава, и вдигна глава — по лицето му на звездната светлина блещукаха сълзи. Както беше предречено, тя го позна начаса.

Беше ний’шарумът, когото бе срещнала преди няколко години, в нощта, когато завърши заровете си. Ахман Джардир, който успя да прегърне болката си и да гледа безмълвно как дама’тинга намества счупената му ръка. Ахман Джардир, който на дванайсет някак бе успял да убие първия си алагай и да оцелее в първата си нощ в Лабиринта. Всичко изглеждаше несъмнено като част от свещения план на Еверам.

За миг тя се запита дали и той няма да я познае, но сега лицето ѝ беше скрито зад було, а и първия път болката беше притъпила сетивата му. Момчето остана вцепенено за миг, но после се опомни, бързо вдигна бидото си, сякаш така можеше да скрие срама, изписан ясно по лицето му.

Сърцето ѝ блъсна тежко в гърдите от съжаление към това смело момче, преживяло такова унижение, когато би трябвало да ликува. Искаше да отиде при него и да го прегърне, ала заровете говореха ясно.

Направи го мъж.

Тя намери късчето камък в гърдите си и цъкна рязко с език.

— На крака, момче! — сопна му се. — Устояваш на алагаите, но за нещо подобно плачеш като женичка? Еверам има нужда от дал’шаруми, не от кхафити!

По лицето му премина рязка болка, но той прие и нея и се изправи, докато бършеше с опакото на дланта сълзите си.

— Така е по-добре — каза Иневера, — ако и да е късно. Никак не ми се ще да съм била целия този път, за да предрека съдбините на един страхливец.

Момчето изръмжа тихо, а Иневера се усмихна вътрешно. Имаше стомана у него, макар и неизкована.

— Как ме намерихте?

Иневера му изсъска да мълчи и махна с ръка на въпроса му.

— Знаех как да те открия още преди години.

Той я изгледа невярващо, но вярата му засега не я интересуваше ни най-малко.

— Ела тук, момче, да те огледам по-добре.

Тя хвана лицето му в шепа и го заобръща под лунната светлина.