Дванайсетата карта [bg]

Това като че ли я смути:

— Ами, да. Само… те са, нали се сещате, семеен спомен. Това ги прави много важни.

— Няма проблем.

Той ги преснима на ксерокс и ѝ ги даде. Джинива внимателно ги сгъна и прибра в чантата си.

Телефонът на Бел иззвъня. Той се обади, послуша известно време, след това каза:

— Чудесно, донесете го веднага щом ви е удобно. Много сме ви задължени. — Даде адреса на Райм, след което затвори и обясни: — От училището. Намерили са записа от училищния двор, когато съучастникът на Извършител 109 е бил там. Веднага ще го донесат.

— Бога ми — възкликна Райм, — да не искаш да кажеш, че вече имаме истинска следа? И че не е отпреди сто години?

Бел се свърза по радиостанцията с Луис Мартинес и даде указания. След това се обади на Барби Линч, която охраняваше улицата пред дома на Джинива, и тя докладва, че всичко е чисто.

Накрая Бел телефонира на чичото на Джинива, за да се увери, че е у дома.

— Ало?

Бел се представи.

— Добре ли е тя? — попита чичото.

— Добре е. Идваме към вас. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е нормално.

— Някакви вести от родителите?

— От нейните ли? Да, брат ми се обади от летището. Скоро тръгват насам. Полетът им се е забавил.

Навремето Райм често летеше до Лондон за консултации със „Скотланд ярд“ и други европейски полицейски агенции. Тогава пътуването през океана бе като разходка до Чикаго или Калифорния. След 11 септември вече не беше така. „Шантав свят“ — помисли си той. Ядосваше се, че родителите на Джинива се бавят толкова. Тя бе може би най-зрялото дете, което познаваше, но при все това се нуждаеше да е до майка си и баща си.

Радиостанцията на Бел изпращя и Луис Мартинес докладва:

— Отпред съм, шефе. Колата е готова, вратата е отворена.

Бел затвори и се обърна към Джинива:

— Да тръгваме.