Боговете на войната [bg]

Искаше му се Кабера да е тук, при укреплението на хълма. Старецът щеше да разбере защо не може да се зарадва на момента. Може би беше заради пищящия вятър, но му беше лесно да си представи духовете на всички паднали. В смъртта нямаше смисъл. В смъртта нямаше смисъл. Хора като Рений и Тубрук запълваха същите по размер гробове като Катон и Сула. В крайна сметка плътта се превръщаше в прах.

По-късно щеше да предложи дарове на боговете и да им благодари, но сега се изкачваше нагоре; чувстваше се вцепенен. Само преди часове бе изправен пред огромна армия и победата беше прекалено млада и сурова, за да е реална.

Огромното укрепление, което беше изградил Помпей, изникна пред него. Съзнанието, че всичко това е качено тук от равнината, беше доказателство за римската изобретателност и сила. Юлий си бе мислил да го изгори, но когато стигна до върха, осъзна, че трябва да го остави като паметник на онези, които бяха загинали. Беше подходящо да им остави нещо на голата земя, когато дори кървавата прах скоро щеше да изчезне, отнесена от бушуващите ветрове. След няколко дни, след като легионите си тръгнеха, крепостта щеше да стане убежище на дивите животни, докато времето и упадъкът не я разрушаха.

Портите бяха отворени. Хиляда от Десети се бяха изкачили заедно с него и той чуваше запъхтяното им дишане, докато влизаше зад стените и оглеждаше последния лагер на Помпей.

Кухните и палатките бяха празни и изоставени. Лагерът беше пуст и Юлий потрепери при мисълта колко много от мъжете, които бяха тръгнали оттук призори, сега лежат изстинали в равнината. Вероятно бяха знаели, че ще се предадат, но дългът ги бе спирал, докато Помпей не бе избягал.

Старият сенат на Рим го чакаше — мълчаливи редици с наведени глави покрай централния път на лагера. Юлий не погледна сенаторите. Очите му бяха съсредоточени върху командната палатка, в която сутринта се беше събудил Помпей. Слезе от коня пред нея и развърза платнището, което спираше вятъра. Двама души от Десети дръпнаха тежката кожа и той влезе в полумрака.

Огледа се, изнервен от тъмнината и от усещането, че е натрапник. Изчака, докато запалят лампите и мангалите и трептящата златиста светлина огрее палатката. Беше смразяващо студено и той потрепери.

— Излезте — каза Юлий и след миг остана сам. Мина зад преградата и видя, че леглото на Помпей е оправено за завръщането му: несъмнено работа на робите, след като армията беше тръгнала. Взе от масата една паничка с остатъци от някаква бяла каша и я помириса. Отвори една ракла и бързо прегледа съдържанието й. Беше нервен, сякаш Помпей всеки момент щеше да влезе и да го попита какво прави тук.

Продължи огледа на личните вещи на диктатора и накрая тръсна глава. Беше се надявал, противно на всякаква логика, че пръстенът с печата на сената може да е останал сред вещите на Помпей, но нямаше и следа от него — също както и някаква причина да остава повече тук.

Погледът му попадна на писалището на Помпей и купчината лични документи. Импулсивно посегна към червената панделка, с която бяха вързани, и пръстите му замислено хванаха възела. Знаеше, че трябва да ги прочете. Дневникът и писмата щяха да допълнят образа на човека, когото беше победил. Щяха да му разкрият грешките му, както и неговите собствени, а също и най-съкровените мисли на Помпей. Някъде във вързопа би трябвало да има и писмо от Брут с подробности, които копнееше да разбере.