Боговете на войната [bg]

Беше цялото в кръв, а под нея кожата беше като мрамор. Юлий измъкна изпод колана си кърпа и внимателно започна да бърше натрупаната мръсотия.

Брут отвори очи. Със съзнанието дойде и болката и той изръмжа. Бузите и устата му бяха подути, от ушите му се процеждаше кръв. Погледът му беше празен, но когато вдигна очи към Юлий, в тях блесна смътно съзнание. Опита да се надигне, но ръката му беше счупена и той падна по гръб и изпъшка. Устните му се размърдаха над окървавените зъби и Юлий се наведе по-близо, за да го чуе.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна Брут.

— Не.

Брут издиша бавно, на пресекулки.

— Значи умирам?

Юлий го погледна.

— Вероятно. Заслужаваш го.

— Помпей?

— Избяга. Ще го намеря.

Брут се опита да се усмихне, но го разтърси болезнена кашлица. Юлий го гледаше, потъмнелите му очи бяха по-студени от смъртта.

— Значи загубихме — каза тихо Брут и се опита да изплюе кръв на земята. Нямаше толкова сила. — Притесних се, като не те видях. Реших, че с мен е свършено.

Юлий бавно и тъжно поклати глава и въздъхна:

— Какво да правя с теб? Да не би да мислеше, че не те ценя? Да не би да мислеше, че няма да ми липсваш в Рим? Не повярвах на майка ти, когато ми каза. Казах й, че не би ме предал, не и ти. Тогава ме нарани. И все още ме боли.

В очите на Брут се появиха сълзи, предизвикани и от болка, и от нещастие.

— Понякога ми се искаше просто да направя нещо, без мисълта, че великият Юлий може да го направи по-добре. Дори когато бяхме деца го исках. — Спря и стисна зъби от болка. — Сам постигнах всичко, което съм. Преборих се с неща, които биха пречупили хиляди. И докато аз се борех, ти правеше всичко да изглежда лесно. За теб беше лесно. Ти си единственият човек, който ме е карал да чувствам, че съм пропилял живота си.

Юлий погледна ранения, когото познаваше, откакто се помнеше.

— Защо не можеше да си щастлив с мен? — попита той. Гласът му трепереше. — Защо ме предаде?

— Исках да сме равни — отвърна Брут и стисна окървавените си зъби. Нова болка го накара да се задъха. — Не очаквах Помпей да излезе такъв глупак. — Погледна студените очи на Юлий и осъзна, че животът и съдбата му се решават сега, докато лежи безпомощен. — Можеш ли да ми простиш това? — прошепна Брут. — Мога ли да те помоля за това последно нещо?

Юлий не отговори толкова дълго, че Брут се отпусна и затвори очи.

— Ако оживееш — каза най-после Юлий. — Ако оживееш, ще оставя миналото на мира. Разбираш ли ме? Имам нужда от теб, Брут.

Не знаеше дали го е чул. Лицето на Брут побеля още повече и само туптенето на една вена на гърлото му показваше, че още е жив. С огромна нежност Юлий попи кръвта от устните на приятеля си, натика кърпата в ръката му и се изправи.

Октавиан го гледаше ужасен от това, което беше чул.