![Камъните падат, всички умират [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/6/kamnite-padat-vsichki-umirat-bg-download.jpg)
Камъните падат, всички умират [bg]
- Автор: Рибар Линдзи
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-041-6
- Переводчик: Гергана Минкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъните падат, всички умират [bg]». Краткое содержание книги:
— Но все пак съм член на семейството ти — тонът й беше заплашително тих. — А семейството е по-важно от всичко.
Поклатих глава.
— Не и ако е семейство, което съсипва живота на другите, за да улесни своя.
— Незначителни хора — каза Уилоу и пренебрежително махна с ръка.
— А Хедър незначителна ли беше? — попитах.
Уилоу замълча. Въпросът ми надвисна в студения нощен въздух.
— Хедър? — обади се леля Холи. — Аспън, за какво говориш?
— Ти видя писмото й — казах. — Онова, което беше написала на Лия. Опитала се е да предпази Лия, като е откраднала от себе си, вместо да изпълни ритуала…
— Аспън, няма нужда да навлизаме в такива подробности — заговори Уилоу почти плахо.
Игнорирах я и продължих:
— Но Скалата е взела от нея повече, отколкото е предложила. Взела е белите й дробове. Опитала се е да защити Лия и Скалата я е убила заради това. И знаеш ли защо?
— Защо? — попита едва чуто леля Холи.
— За да опази жива нея — посочих към Уилоу. — Тя поддържа Скалата жива, като организира ритуала на триадата, а Скалата й връща услугата, като отмъква допълнителни неща от хората, от които крадем ние. Гласът на сестрата на Лия. Зрението на приятеля й Джеси — поех дълбоко въздух. — Способността на Хедър да диша. Скалата е взела всички тези неща и ги е дала на Уилоу.
— Но… но моята Хедър… — ръцете на леля Холи се бяха сковали. Лицето й беше маска на болка. Тя се извърна към Уилоу. — Ти си знаела?
— Семейството ни прави каквото е нужно, за да оцелее — заяви Уилоу и лицето й се изопна. — Дъщеря ти избра приятелката си пред семейството. Сама предначерта пътя си.
— Ти… ти…
Леля Холи не довърши. Вероятно не можеше.
Уилоу се обърна отново към мен.
— Позволи на рода ни да продължи досегашното си съществуване, Аспън. Само за това те моля.
— Нямаш предвид рода ни — отвърнах. — Той ще си бъде добре. Струва ми се, че и ти ще бъдеш добре. Подозирам, че ще живееш още дълго, но ти самата не го искаш. Мисля, че се боиш от нормалното остаряване.
— А аз мисля, че ти ще съжаляваш — отговори Уилоу, — когато вече не можеш да разчиташ на мен. Когато Скалата ме прибере и се озовеш сред хора, които никога няма да те разберат. Хора, които никога няма да оценят твоята уникалност. Приятелката ти изчезна в мига, в който научи истината. Бедната ти майка никога не престана да се съмнява в най-уникалното у теб…
Но ако прекъснех връзката, магията ми щеше да изчезне. Щях да бъда нормален.
— Дааа — отвърнах. — Да, струва ми се, че никак няма да съжалявам.
Отново се приведох надолу, притиснах длани в тревата. Но преди дори да съм започнал отново да търся пътя си към Скалата, Уилоу се хвърли напред.
— Аспън!
Все пак чух името си само донякъде — беше прекъснато, преди да е достигнало пълното си звучене. Леля Холи беше сграбчила Уилоу и я дърпаше назад, мушнала лакти под мишниците й, сключила длани зад врата й.
Беше най-безумната хватка, която някога бях виждал, размахваха се ръце във всички посоки, мятаха се кичури коса, а изпод халата й се показваше розова нощница с цвят на дъвка.
— Аспън, действай бързо! — извика леля Холи. — Много е силна.
— Да не си посмял, Аспън! — проплака Уилоу. — Холи, пусни ме…
Без да обръщам внимание на протестите й, забих пръсти в тревата. Открих мястото… и достигнах.
Беше ми нужна по-малко от минута да се върна обратно, да открия всички онези малки филизчета, които свързваха Скалата със семейството ми и да обвия мисълта си около тях.
Поех дълбоко въздух.
И задърпах.
Очаквах да е трудно — поне колкото проникването в Скалата, — но не беше така. Вероятно защото връзката не беше преплетена с хиляди други неща, както би било у човешко същество. Каквато и да беше причината, получи се лесно.
Отдръпнах волята си от Скалата и отворих очи, докато все още държах връзката здраво в съзнанието си. Стоеше там като пулсираща маса от инстинкти, енергия и възможности…
…а после я пуснах.
Просто така, бяхме свободни.
Пиянското замайване след достигането беше различно от всичко, което бях изпитвал до този момент. Обикновено просто не исках дори да помръдвам, но този път буквално не можех да помръдна. Бях си аз, но в същото време бях безграничен, неподвижен и древен. Бях виждал неща — знаех неща — но не можех да преведа това знание по логичен начин.