![Камъните падат, всички умират [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/6/kamnite-padat-vsichki-umirat-bg-download.jpg)
Камъните падат, всички умират [bg]
- Автор: Рибар Линдзи
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-041-6
- Переводчик: Гергана Минкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъните падат, всички умират [bg]». Краткое содержание книги:
Въпреки това една мисъл — една-единствена ярка и лично моя мисъл — успя да проблесне сред объркването:
Не мога да повярвам, че се оказа толкова лесно.
Тази мисъл ме накара да се почувствам замаян, със силно замотана глава. Накара ме да се почувствам човек — достатъчно, че махмурлукът да започне да се разсейва веднага. Седнах на пети и погледнах към двете жени, загледани мълчаливо в мен, едва на няколко метра разстояние.
Уилоу вече не се бореше, нито крещеше. Стоеше отпусната и неподвижна, сякаш знаеше, че всичко е приключило и няма връщане назад.
— Аспън — изрече името ми като в погребална молитва.
— Направи ли го? — попита леля Холи.
Но преди да съм успял да отговоря, чух нещо. Приглушен звук, нещо като боботене далеч в мрака. Започна да се усилва.
— Мамка му — казах. — Мамка му, мамка му, мамка му. Трябва да се махаме оттук.
Уилоу наведе глава и тихо изхлипа.
— Скалата? — попита леля Холи.
Сега и аз го усещах. Леко земетресение, надигащо се точно под краката ни.
— Срутва се! — извиках. — Вече започва да се срутва. Бягайте. Бягайте!
Леля Холи изкопчи ръцете си от Уилоу и хукна. Изчезна сред дърветата, без да се обърне нито веднъж, вероятно защото вярваше, че и ние също бягаме.
Аз бих направил точно това, само че…
Само че Уилоу не помръдваше.
Просто се взираше в празното пространство отвъд Скалата.
Сграбчих ръката й, но пръстите й висяха отпуснати.
— Уилоу? — подканих я. — Трябва да вървим. Наистина, наистина, наистина трябва да тръгваме.
Във въздуха се разнесе пукане и дълбоко в костите си усещах какво означава. Беше се откъснало парче от скала и вероятно доста голямо. Пук. Пук. После нещо започна да се рони.
Земята се тресеше под краката ми. Ръбът на скалата скоро щеше да започне да се руши. Сърцето ми блъскаше в гръдния кош.
Уилоу все така не помръдваше.
— Хайде, за бога! — стиснах ръката й по-силно и задърпах.
Но тя също дръпна, беше по-силна от мен и ме погледна право в очите. След това се усмихна и изрече тихо:
— Не те излъгах, Аспън. Не мога да живея ако Скалата се срине.
След това се обърна и хукна — толкова бързо, че единият й грозен чехъл се изхлузи точно като на Пепеляшка и падна в тревата. Тя се затича към нощта, към празнотата отвъд ръба на Скалата.
Продължи да тича, докато падна беззвучно.
После
Докато прекося обратно гората и стигна до колата долу, пукането от разпадането на Скалата беше прераснало в грохот.
Леля Холи вече беше там и дърпаше дръжката на вратата, сякаш можеше да я отвори със силата на волята си, без значение дали има ключове или не.
— О, слава богу — въздъхна тя, щом ме видя да тичам към нея. — Ключовете ми още са у теб и…
Погледът й се спря на синия чехъл, който се полюшваше на пръстите ми.
— Къде е мами?
Поклатих глава и бръкнах в джоба си. Подхвърлих й ключовете.
— Продължава да се срутва и не мисля, че сме достатъчно далеч, за да сме в безопасност. Да тръгваме.
Тя отключи колата и скочи зад волана, а аз седнах на седалката до нея. Тя запали двигателя и потеглихме: далеч от Скалата, далеч от грохота и трусовете, далеч от Уилоу, която тичаше без изобщо да спре…
Стръмното планинско шосе стана по-равно и скоро се озовахме на празен четирилентов път. Вече не бяхме в Три Пийкс. Леля Холи отби встрани. Опря чело във волана, дишаше тежко.
— Тя падна ли, или скочи? — попита тихо леля Холи.
Тонът й звучеше леко обвинително.
Или пък ти я бутна?
— Скочи — а в съзнанието си продължавах да я виждам как скача отново и отново, изчезваше зад ръба…
Хрумна ми нещо.
— Почакай — казах. След това достигнах до чехъла на Уилоу.
Минавах бързо през слоеве от гняв, възмущение, омраза, любов, много, много спомени за деца, внуци и правнуци, болка и още и още болка, съсипваща, съсипваща болка — преминах през всичко това, открих двете неща, които търсех и ги изтръгнах колкото можех по-бързо.
— Готово — казах и хвърлих чехъла на задната седалка. Не исках повече да го виждам.
— Ти… открадна нещо? — каза тя и се изправи така, че да ме погледне в очите. Кимнах.
— Откраднах съзнанието й. И способността й да чувства болка.
На лицето на леля Холи се изписа объркване. В интервал от три секунди не можех да си обясня причината. Но когато леля Холи заговори отново, не ме попита защо съм постъпил така. Въпросът й беше: