Невинност [bg]

— За какво да говоря? — Фин се облегна назад, за да се отдалечи от острието, но младежът не го изпусна.

— Не се прави на луд. Какво ти каза той? Трябва да знаем.

— Кой какво ми каза?

Мъжът натисна острието на мачетето към кожата на адамовата ябълка на Фин.

— Казах ти да не се правиш на луд.

Адвокатът заговори бавно, за да не го предизвиква.

— Повярвай ми, при дадените обстоятелства последното, което искам, е да се шегувам. Не знам за какво говориш.

— Салазар. Какво ти каза той?

— За кое?

Натискът на острието се засили и Фин си каза, че всичко е свършено. Капка кръв потече по врата му и оттам върху ризата му. Ризата беше хубава. Вероятно тази, с която би искал да го погребат.

— Кажи ми или ще умреш — повтори младежът.

— Добре, добре. — В ума на Фин изскочиха хиляди лъжи, но най-трудното беше да избере най-подходящата от тях. Дори му хрумна, че да каже истината може да е по-добре, поне като начало. А после, ако се наложеше, щеше да премине към заблуда.

— Каза, че не го е направил?

— Не е направил какво?

— Нападението. Каза, че не е нападнал Стийл. Някой друг е бил.

Мъжът се намръщи.

— Какво друго ти каза?

— Не разбирам.

Мъжът го погледна в очите. Очевидно беше объркан и разочарован, опитваше се да разбере дали Фин казва истината. После изражението му се смени. Сякаш прекрачи някаква невидима линия и стигна до решение, от което нямаше връщане назад, Фин имаше ясното усещане, че всеки момент ще се прости с живота. В очите на младежа все още се четеше известно колебание, но имаше и нещо друго. Нещо по-силно. Страх. Мъжът натисна още с острието и започна да реже.

— Чакай — рече адвокатът. — Имаше и нещо друго.

Мъжът спря.

— Какво?

— Ами… — Но всички лъжи се бяха изпарили и Фин не знаеше какво да каже. Погледна младежа в очите, разбрал, че блъфът му няма да мине.

— Сбогом, господин Фин.

Фин затвори очи.

— Кво правите в моята алея, бе?

Адвокатът усети как нападателят му се обърна към улицата, по посока на сърдития вик. Той отвори очи и погледна натам, благодарен за кратката пауза.

Беше бездомникът, когото едва не беше настъпил. Стоеше в сянката на входа на алеята.

— Питам кво праите в моята алея? — извика отново скитникът.

— Изчезвай оттук, старче — каза мъжът с мачетето. — Веднага.

— Майната ти — отвърна бездомникът безстрашно. — Майната ти. Това е моята алея и ако искаш да я използваш, трябва да ми платиш един долар. Минимум! — Продължи към тях с преплитащи се крака и се спря, когато видя мачетето. — А ако ще го убиваш тук, ще ти струва пет долара. Ченгетата ще затворят това място за цяла седмица. — Кимна, сякаш правеше сметки. — Да. Пет долара, минимум.

Смутена усмивка се появи на устните на нападателя.

— Добре, старче. Остави ме да си свърша работата и ще си получиш парите. — Отново се обърна към Фин.