Диамантът на Венеция [bg]

— Съжалявам.

Карю се облегна на стената, а после се свлече на пода до седнало положение.

— Никак не съжаляваш даже — рече.

В продължение на известно време в стаята се възцари тишина. Слънцето се беше изместило и сега лъчите му нахлуваха в стаята, осветявайки петното от стената, където беше свалена кожената ламперия, и избелялата дамаска на балдахина над леглото.

— Погледни се само! — подвикна по едно време Карю, притиснал ленената салфетка към пулсиращото си от болка ухо. — Погледни се на какво приличаш! Какво би казал баща ти, ако те види в това състояние?

— Не намесвай баща ми!

Отново продължителна тишина.

— Амброуз смята, че си изпаднал в меланхолия.

Пиндар се опъна отново на леглото и отсече троснато:

— По дяволите Амброуз! Всички вървете по дяволите!

— Защо, Пол? Защо ме мразиш толкова много?

— Грешиш, не те мразя… — проточи Пол. — Или поне не постоянно.

— Тогава какво има?

— Има това, че ти си този, който я видя! А не аз! Защото ти трябваше да събориш онази стена с голи ръце и да я спасиш! А ти не можа.

— Никой не можеше да го направи.

Пак тишина.

— Знам. Но според теб това има ли някакво значение?

Карю продължаваше да седи на пода, облегнат на стената.

— Върни се с мен в Англия — каза. — Корабът отплава след няколко дена. А може и утре, ако задухат подходящите ветрове.

За момент Пол като че ли обмисляше предложението. Накрая изрече, вперил поглед в тавана:

— Не мога. Не мога да си покажа дори носа там. Не и в това състояние. Поне засега… Освен това… — пауза. — Врекъл съм се да играя в играта.

Карю затвори разтревожено очи и промърмори:

— И коя ще да е тази игра, ако смея да попитам?

Като че ли вече знаеше отговора на този въпрос.

— Коя според теб? Играта на Дзуане Мемо, разбира се! Голямата игра!

— А аз си мислех… Мислех, че той ще откаже да те пусне. Нали залозите били твърде високи?

— Какво? Да не би да си мислиш, че ще позволя игра от подобен мащаб да ме подмине? За какъв ме мислиш — за глупак ли?!

— Не чак толкова голям глупак — не му остана длъжен Карю. — Дори и ти не би могъл да бъдеш чак такъв глупак!

— Какво, според теб, правих през последните няколко дена?

Поредната порция тишина.

— Не искаш ли да знаеш как го убедих да ме пусне да играя?

— Не особено.

— Използвах скъпоценните си камъни като гаранция — продължи Пол, говорейки тихо и забързано, като човек в изповедалня. — Продадох всичките си акции в компанията „Левант“, за да ги купя. А сега те са у Дзуане Мемо.

— Всичко, което притежаваш, само и само да участваш в тази игра?

— Всичко, което притежавам — заради този диамант! За да притежавам „Синевата на султана“! Аз трябва да го имам, Джон, трябва да… — Пол преглътна. — А после допълни, но без грам усмивка: — Всичко или нищо. Харесва ми. А на теб?

— Ти не чу ли какво мисли Констанца? Тя не ти ли каза, че…