Диамантът на Венеция [bg]

Но после… Хей, какво беше това? Внезапно чух гласове, после стъпки и преди да успея да се изправя обратно на крака, се появиха двама евнуси. Държаха запалени факли в ръце и бягаха. Майко Божия! Нямах представа дали изобщо ме видяха и дали всъщност знаеха какво правя там, но реших да се възползвам от момента и изкрещях: Спрете я! Спрете онази кадън, тя бяга! И им посочих накъде беше тръгнала.

За моя огромна изненада те направиха точно онова, което им казах. Очевидно изобщо не ме бяха забелязали, защото аз все още лежах просната на земята, а те минаха на бегом покрай мен така, като че ли бях невидима като дворцов джин.

Накрая успях да се изправя на крака и закуцуках след тях, колкото сили имах. Стигнах до градините на харема и там пред очите ми се разкри невероятна гледка. Тази нощ имаше ярка луна, но точно в този момент се беше скрила зад облаците и градините изглеждаха потънали в мрак. Първоначално не забелязах никаква следа от Силия. Огледах навсякъде, нагоре и надолу. А после — да! Слава Богу! Зърнах я — тичаше през розовата градина. Значи не всичко беше загубено. Засега. Спомням си как се слисах от това колко дребна изглежда, почти като ефирна пеперуда, само светлата й коса и белите й ръкави проблясваха в тъмнината. Ако можехме да я спрем, преди да стигне до портата, тогава нямаше да е извършила никакво престъпление.

Ето я, ей там! Спрете я! — развиках се аз и я посочих. Но веднага разбрах, че двамата евнуси вече я бяха видели. И докато ги гледах как бягат, за мое огромно удивление зърнах други двама евнуси, появяващи се от другата страна на градината. А после още двама. Станаха общо шест и всички носеха запалени факли. Значи валиде султан беше дръпнала въженцето на своя капан, още преди Силия да беше успяла да премине през Портата на птичарника.

Повечето от тези евнуси бяха високи и много едри, защото нямаха тестиси — тук Анета потрепери лекичко. — И бързо я настигнаха. Един от тях вече беше почти до нея. Отворих уста, за да изкрещя пак, но точно в този момент луната излезе иззад облака и аз видях съвсем ясно нещо, което преди не бях забелязала — в свободната си ръка евнухът носеше меч.

— Евфемия, какво направих! — извика Анета и стисна ръката на малката послушница толкова силно, че момичето едва не изкрещя от болка. — Евфемия! Дано Господ да ми прости за стореното! Защото в този момент аз осъзнах, че той няма да я спаси! Щеше да я убие, още преди да е стигнала до портата.

— Почакайте! — разпищях се аз и се опитах да стигна до нея с разранените си крака. Не знам каква беше тази лудост, която ме накара да си въобразя, че мога да стигна до нея преди него. — Не я докосвайте, не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо!