Диамантът на Венеция [bg]

В продължение на няколко секунди Амброуз не каза нищо. Лицето му, което и без това вече си беше зачервено от следобедната жега, се напои с още по-силен нюанс на този цвят. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в радостни словоизлияния или може би песен, но после изведнъж размисли и се отказа. Изпусна въздуха подобно на балон, а когато отново заговори, изглеждаше напълно незаинтересован от току-що чутото.

— Аха, ясно. Любовна мъка значи. Е, разбирам. Както обичате — с изражение на пълна досада той прокара пръст по повърхността на мръсния канал. — Какво добро момиче си ти, знаеш ли?! Де да можеше и моите слуги да са толкова съзнателни! — С другата си ръка тръсна ветрилото си и го отвори, и започна леко да си подухва с него. — Любовна мъка. Каква досада! Ако е това, разбира се — и погледна тайничко към нея.

— Е, само заради теб се надявам да е просто това, а не нещо много по-важно. И като си помислиш, че аз можех да му помогна! Горкичкият! Горкичкият Джон! — като въздъхна шумно, Амброуз се престори, че оправя сандъците в краката си. — Е, трябва да тръгвам.

— Защо горкичкият?

— Ами защото отплава, разбира се! С кораб. Изчезна оттук. Всичките тези приказки за наближаващата чума… Сещаш се — промърмори Амброуз от дъното на гондолата. — Казах му, че така е най-добре.

— Какво? Напуснал е града? — оклюма се изведнъж Евфемия. — Значи вие наистина го познавате… така де, чужбинския джентълмен?

— Ами… — отговори Амброуз, връщайки се на седалката, с лице, зачервено още повече от усилието, — доколкото знам, търговският кораб още не е отплавал — поясни и я изгледа с престорено съчувствие, — но за теб вече е късно, мила моя… хмм… Фемия. Освен ако не искаш някой като мен да ти помогне, разбира се!

— Твърде късно ли? Защо?

— Е, нали знаеш какво мислят моряците за качването на жена на кораба? Смятат, че това ще им донесе лош късмет!

— Хайде бе! — сбърчи подозрително чело Евфемия. — Нивга досега не съм чувала такова нещо!

— На английските кораби. Там е различно.

— О, горката сестра, значи! Никога няма да научи истината за нейната приятелка и за онзи неин диамант… О, божке! — С ужасено изражение момичето сложи ръка на устата си. — Аз и моята голяма уста!

— Ти преди малко… диамант ли спомена?

— О, божке! — вдигна към небето очи послушницата. — Май и последното не трябваше да го казвам!

— Не, скъпа — поклати бавно глава Амброуз. — И аз мисля, че не трябваше да го казваш! — И я фиксира със суровия поглед на господар. — Очевидно въпросът е много по-важен, отколкото смятах. Е, аз не исках да се намесвам, защото това не е моя работа, но предполагам, че… — въздъхна драматично, — предполагам, че вече просто ще трябва да ти помогна! Никак не ми се занимава, но не виждам какъв друг избор имам. Боже, боже, ако този Джон Карю не ми беше толкова специален приятел…