Разкази с неочакван край [bg]

— Дайте петдесет — каза Ръминс.

Блажен трепет премина като иглички през краката на мистър Богис и стигна чак до петите му. Вече беше негов. Скринът беше негов. В това нямаше никакво съмнение. Но навикът му да купува евтино, колкото се може по-евтино, придобит с годините на нужда и опит, беше прекалено силен у него, за да си позволи да се предаде толкова лесно.

— Драги приятелю — тихо прошепна той, — на мен ми трябват само краката. Възможно е по-късно да успея да използвам и чекмеджетата, но останалото, самият корпус, както съвсем вярно се изрази приятелят ви, е годен само за подпалки.

— Направете ги трийсет и пет — каза Ръминс.

— Не мога, сър, не мога! Не си струва. И не бива да си позволявам да се пазаря по този начин. Ще ви направя последно предложение и след това трябва да си тръгвам. Двайсет лири.

— Приемам — озъби се Ръминс. — Ваш е.

— О, господи! — завайка се мистър Богис и закърши ръце. — Ето как отново се подведох. Изобщо не биваше да започвам.

— Вече не можете да се отречете, отче. Сделката си е сделка.

— Да, да, знам.

— Как смятате да го вземете?

— Ами чакайте да помисля. Може би, ако докарам колата си в двора, вие, господа ще бъдете така добри да ми помогнете да го натоварим?

— В кола? Това нещо никога няма да влезе в колата! За това ви е нужен цял камион!

— Не, не мисля. Както и да е. Ще видим. Колата ми е на пътя. Ще се върна за секунда. Все ще се справим някак си, сигурен съм.

Мистър Богис пресече двора, мина през вратата и тръгна по дългата пътека, която водеше през нивите до шосето. Усети, че се кикоти съвсем невъздържано, и му се струваше, че стотици и стотици малки мехурчета се издигат от стомаха му и весело изригват от темето му като газирана вода. Всички жълтурчета наоколо изведнъж се превръщаха в златни лири, които блестяха на слънчевата светлина. Земята беше посипана с тях и той се отклони от пътеката в тревата, за да може да ги гази, да ги тъпче и да чува тихото метално подрънкване, което издаваха, като ги подритваше с крак. С мъка се сдържаше да не хукне да бяга. Но свещениците никога не тичат; те вървят бавно. „Движи се бавно, Богис.“ Запази спокойствие, Богис. Вече няма закъде да бързаш. Скринът е твой! Твой е за двайсет лири, а струва петнайсет или двайсет хиляди! Скринът на Богис! След десет минути той ще бъде натоварен в колата ти — лесно ще влезе — и ти ще подкараш към Лондон и ще пееш по целия път! Мистър Богис, който кара Скрина на Богис в колата на Богис. Историческо събитие. Какво не би дал някой вестникар, за да го заснеме! Дали да не го уреди някак? Може би трябва. Ще почака и ще види. О, славен ден! О, чуден, слънчев, летен ден! О, вечна слава!