Разкази с неочакван край [bg]

Обърна се и видя тримата мъже, които стояха неподвижно и го гледаха подозрително — три чифта очи, всичките различни, но еднакво недоверчиви: малките свински очички на Ръминс, големите лениви очи на Клод и двете различни очи на Върт. Едното много странно, като вадено, мътно и белезникаво, с черна точица в средата като рибешко око в чиния.

Мистър Богис се усмихна и поклати глава.

— Хайде, хайде, ама и аз ги приказвам едни… Като че ли скринът е мой. Моля да ме извините.

— Искате да кажете, че бихте го купили — каза Ръминс.

— Ами… — Мистър Богис отново погледна скрина и се намръщи. — Не съм сигурен. Бих могъл… но после… като си помисля… не, струва ми се, че е прекалено голямо главоболие. Не си струва. По-добре да го оставя.

— Колко мислехте да предложите? — попита Ръминс.

— Боя се, че не много. Виждате ли, това не е истинска антика. Само копие.

— Не съм толкова сигурен — възрази Ръминс. — Тук е вече над двайсет години, а преди това беше в господарската къща в имението. Аз лично го купих на разпродажбата, когато старият господар умря. Та не ми разправяйте, че е нов.

— Не е съвсем нов, но с положителност не е на повече от шейсет години.

— Повече е — каза Ръминс. — Върт, къде е онази хартия, дето я намери веднъж на дъното на едно от чекмеджетата. Онази старата сметка.

Момчето изгледа баща си с празен поглед.

Мистър Богис отвори уста, после бързо я затвори, без да пророни нито звук. Буквално се затресе от възбуда и за да се успокои, отиде до прозореца и впери поглед в тлъста кафява кокошка, която кълвеше разпилени по двора житни зрънца.

— Беше на дъното на онова чекмедже под разни примки за зайци — казваше Ръминс. — Иди го извади да го покажем на свещеника.

Когато Върт се запъти към скрина, мистър Богис отново се обърна. Не можеше да издържи да не гледа. Видя го как издърпва едно от големите средни чекмеджета и забеляза как леко се плъзга при отварянето. Ръката на Върт се мушна вътре и взе да рови сред купища жици и връвчици.

— Това ли имаш предвид? — Той измъкна лист сгъната пожълтяла хартия и го занесе на баща си, който го разгъна и приближи до очите си.

— Не може да ме убедите, че това тук не е ужасно старо — каза Ръминс и подаде листа на Богис, чиято ръка трепереше, докато го поемаше. Текстът беше написан с дълъг наклонен калиграфски почерк: