Разкази с неочакван край [bg]
- Автор: Даль Роальд
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 9789543301621
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Разкази с неочакван край [bg]». Краткое содержание книги:
Писателят е човек, който измисля истории. – Роалд Дал
Писателят е непредвидим в изхода от лабиринтите на преживелици. Героите му, уж обикновени хора, се заплитат в невероятни ситуации, за които читателят до края няма представа какво ще се случи. Това ни кара да „поглъщаме” разказ след разказ на един дъх. Тънката ирония и великолепното чувство за хумор на автора правят удоволствието от четенето още по-голямо. Естествено винаги трябва да сме нащрек, защото от всяка страница ни дебне неочакваното.
Малко несигурно той започна да се движи из стаята, като разглеждаше мебелите парче по парче и набързо казваше по няколко думи за всяка вещ. Веднага му стана ясно, че с изключение на скрина всичко останало бе слаба работа.
— Хубава дъбова маса — каза той. — Боя се обаче, че не е достатъчно стара, за да представлява интерес. Удобни столове, но твърде модерни, да, твърде модерни. Този бюфет, например, да, доста е привлекателен, но и той не е ценен. Този скрин — той мина нехайно покрай Скрина на Чипъндейл и презрително го перна с ръка — струва няколко лири, бих казал, но не повече. Боя се, че копието е доста грубо. Вероятно е правено по викторианско време. Вие ли го боядисахте бял?
— Да — отвърна Ръминс. — Върт го боядиса.
— Много разумно. Така по-малко дразни окото.
— Това е много здрава мебел — каза Ръминс. — С хубава дърворезба.
— Машинна направа — авторитетно отвърна мистър Богис, като се наведе да разгледа изящната изработка. — Отдалече си личи. Но все пак и тя е красива по свой начин. Има известни достойнства.
Понечи да се отдалечи, после се спря и бавно се върна обратно. Подпря пръст на върха на брадичката си, наклони глава на една страна и сбърчи чело, сякаш дълбоко се беше замислил.
— Знаете ли какво? — каза, като гледаше към скрина и говореше толкова нехайно, че гласът му непрекъснато заглъхваше. — Сега си спомних… Отдавна търся такива крачета. Вкъщи имам една доста интересна масичка, от тези, ниските, за пред канапе, на които се сервира кафе, а миналата година на Архангеловден, когато се премествах, тия небрежни носачи й повредили краката по най-ужасен начин. А аз много си я обичам. Винаги държах отгоре голямата Библия и записките за проповедите. — Той замълча, като поглаждаше с пръст брадата си. — Та тъкмо си мислех… Тези крака от вашия скрин биха могли да ми свършат работа. Да, наистина са подходящи. Лесно могат да се отрежат и монтират на моята масичка.
Обърна се и видя тримата мъже, които стояха неподвижно и го гледаха подозрително — три чифта очи, всичките различни, но еднакво недоверчиви: малките свински очички на Ръминс, големите лениви очи на Клод и двете различни очи на Върт. Едното много странно, като вадено, мътно и белезникаво, с черна точица в средата като рибешко око в чиния.
Мистър Богис се усмихна и поклати глава.
— Хайде, хайде, ама и аз ги приказвам едни… Като че ли скринът е мой. Моля да ме извините.
— Искате да кажете, че бихте го купили — каза Ръминс.
— Ами… — Мистър Богис отново погледна скрина и се намръщи. — Не съм сигурен. Бих могъл… но после… като си помисля… не, струва ми се, че е прекалено голямо главоболие. Не си струва. По-добре да го оставя.
— Колко мислехте да предложите? — попита Ръминс.
— Боя се, че не много. Виждате ли, това не е истинска антика. Само копие.
— Не съм толкова сигурен — възрази Ръминс. — Тук е вече над двайсет години, а преди това беше в господарската къща в имението. Аз лично го купих на разпродажбата, когато старият господар умря. Та не ми разправяйте, че е нов.
— Не е съвсем нов, но с положителност не е на повече от шейсет години.
— Повече е — каза Ръминс. — Върт, къде е онази хартия, дето я намери веднъж на дъното на едно от чекмеджетата. Онази старата сметка.
Момчето изгледа баща си с празен поглед.
Мистър Богис отвори уста, после бързо я затвори, без да пророни нито звук. Буквално се затресе от възбуда и за да се успокои, отиде до прозореца и впери поглед в тлъста кафява кокошка, която кълвеше разпилени по двора житни зрънца.
— Беше на дъното на онова чекмедже под разни примки за зайци — казваше Ръминс. — Иди го извади да го покажем на свещеника.
Когато Върт се запъти към скрина, мистър Богис отново се обърна. Не можеше да издържи да не гледа. Видя го как издърпва едно от големите средни чекмеджета и забеляза как леко се плъзга при отварянето. Ръката на Върт се мушна вътре и взе да рови сред купища жици и връвчици.
— Това ли имаш предвид? — Той измъкна лист сгъната пожълтяла хартия и го занесе на баща си, който го разгъна и приближи до очите си.
— Не може да ме убедите, че това тук не е ужасно старо — каза Ръминс и подаде листа на Богис, чиято ръка трепереше, докато го поемаше. Текстът беше написан с дълъг наклонен калиграфски почерк: