Разкази с неочакван край [bg]
- Автор: Даль Роальд
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 9789543301621
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Разкази с неочакван край [bg]». Краткое содержание книги:
Писателят е човек, който измисля истории. – Роалд Дал
Писателят е непредвидим в изхода от лабиринтите на преживелици. Героите му, уж обикновени хора, се заплитат в невероятни ситуации, за които читателят до края няма представа какво ще се случи. Това ни кара да „поглъщаме” разказ след разказ на един дъх. Тънката ирония и великолепното чувство за хумор на автора правят удоволствието от четенето още по-голямо. Естествено винаги трябва да сме нащрек, защото от всяка страница ни дебне неочакваното.
Идващите поколения млади американци обаче ни най-малко не се обезсърчават от този ужасяващ модел: развод или смърт. Колкото повече се покачва процентът на разводите, толкова по-настървени стават. Младите мъже се женят като плъховете, едва ли не преди да са навлезли в пубертета и огромна част издържат поне по две бивши съпруги още преди да са навършили трийсет и шест. За да осигуряват на тези дами средствата, с които са свикнали да живеят, те трябва да работят като роби, каквито са в действителност. Едва когато достигнат преждевременно средната възраст, в сърцата им бавно започват да се прокрадват разочарованието и страхът, те се събират на групички по клубове и барове, пият уискито си, гълтат хапчетата и се опитват взаимно да се успокояват, като си разказват разни истории.
Основната тема на тези истории никога не се променя. Главните герои винаги са трима — съпругът, съпругата и подлото псе. Съпругът винаги е честен, почтен човек, който упорито се труди. Съпругата е лукава, нечестна и похотлива и неизменно върти някакви интрижки с подлото псе. Съпругът е толкова добър, че дори не я подозира. Работите му вървят от зле на по-зле. Ще разбере ли някога клетият човечец? Трябва ли да остане рогоносец до края на живота си? Да, трябва. Но почакайте! Изведнъж чрез блестяща машинация съпругът напълно размеря ролята си с тази на чудовищната половинка. Жената е слисана, замаяна, унижена, разгромена. Слушателите около бара кротко се усмихват на себе си и им става малко по-леко от тази измислица.
Много подобни истории се разказват — чудесни бленувани видения, измислени от нещастните мъже, но повечето са прекалено нереални, за да ги повтаряме, и изпъстрени с твърде много подробности, за да ги записваме. Една от тях обаче сякаш превъзхожда останалите, особено след като притежава достойнството да бъде истинска. Тя е изключително популярна сред два или три пъти измамените съпрузи, които търсят утеха, и ако сте един от тях и още не сте я чули, краят й може да ви достави удоволствие. Нарича се „Мисис Биксби и палтото на Полковника“, а съдържанието й е горе-долу следното:
Мистър и мисис Биксби живеели в неголям апартамент някъде в Ню Йорк. Мистър Биксби бил зъболекар и си докарвал среден доход. Мисис Биксби била едра енергична жена с влажни устни. Веднъж в месеца, винаги в петък следобед, тя се качвала на влака от гара Пенсилвания и заминавала за Болтимор на гости у старата си леля. Прекарвала нощта с лелята и се връщала в Ню Йорк на другия ден навреме, за да приготви вечеря на съпруга си. Мистър Биксби приемал всичко това напълно добродушно. Той знаел, че леля Мод живее в Болтимор и че жена му била много привързана към старицата, и естествено щяло да бъде неразумно да лиши и двете от удоволствието да се виждат веднъж месечно.
— Стига да не искаш да те придружавам — казал мистър Биксби в началото.
— Разбира се, че няма, скъпи — отговорила мисис Биксби. — В края на краищата тя не е твоя леля, а моя.
Дотук добре.
Както се оказало обаче, лелята била само удобно алиби за мисис Биксби. Подлото псе, в образа на един господин, известен като Полковника, лукаво се спотайвало на заден план и когато отивала в Болтимор, нашата героиня прекарвала по-голямата част от времето си в компанията на този мошеник. Полковника бил изключително богат. Живеел в прекрасна къща в покрайнините на града. Не бил обременен нито от съпруга, нито от семейство. Имал само няколко дискретни и предани прислужници и в отсъствието на мисис Биксби се утешавал с езда и лов на лисици.
Година след година продължавала тази приятна връзка между мисис Биксби и Полковника без никаква засечка. Срещали се толкова рядко — дванайсет пъти в годината не е много, като се замисли човек — затова вероятността да си омръзнат била малка или почти никаква. Точно обратното — дългите интервали между срещите им само карали сърцата да се заобичат по-силно и всяка тяхна среща се превръщала в истински празник.
— Бре-бре! — извиквал всеки път Полковника, когато я посрещал на гарата с голямата си кола. — Мила моя, почти бях забравил колко възхитително изглеждаш! Бързо да се скрием в хралупката си.