И след това… [bg]

Натан не можеше да не му признае едно: Уекслър упражняваше добре своя занаят. Той бе един от последните адвокати от старото поколение, един от онези професионалисти, които бяха настроени носталгично към ценностите на отдавна отминалите времена, когато хората на закона са действали по-скоро по убеждение, отколкото в своя изгода. Впрочем, навремето между тях се бе изградил някакъв дух на съучастничество, но историята с гривната бе успяла всичко да разруши. Ала дори днес Натан не можеше да не изпитва някакво тайно възхищение към блестящата кариера на своя тъст.

Джефри опъна тирантите на панталона си.

— И тъй, какво е това важно нещо, което искаш да ми кажеш? — попита го той между два облака дим.

— Спомняте ли си за нашето дело… — започна Натан.

Джефри не скри раздразнението си.

— Ако си дошъл тук, за да се ровиш из тези стари разправии…

Натан не го остави да продължи. Бе взел решение да излее всичко, което му тежеше на сърцето.

— Аз подкупих онзи съдия — пресече го той. — Аз подкупих съдията Ливингстън. Пратих му доста тлъста сума с посредничеството на един от неговите помощници, за да реши делото в моя полза.

Джефри не трепна. Той бе изключително твърд човек, който зад любезността в обноските си имаше навика да прикрива и никога да не показва своите чувства.

Но днес Натан не го намираше чак толкова впечатляващ: изглеждаше уморен, около очите му изпъкваха тъмни кръгове и бръчки, а брадата му не бе оформена така съвършено, както друг път.

— Исках да си отмъстя, Джефри, да ви измъкна апартамента в „Сан Ремо“ заради начина, по който постъпихте с майка ми. Но това бе единственото средство, което имах на разположение, и с това опозорих професията си.

Уекслър поклати глава, по изражението на лицето му си личеше, че мисълта му тече с огромно напрежение, сетне отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Вместо това отиде до прозореца и втренчи поглед в близките заснежени хълмове.

Обърни се, Джефри. Чуй ме, моля те.

Застанал зад гърба му, Натан продължи своята тирада от упреци. Погребани прекалено за дълго, думите сега излизаха сами, без никакво усилие.

— Спомняте ли си, Джефри, когато бях на осем години и ме водехте за риба на езерото, как ми разказвахте за делата, които сте спечелили? Струва ми се, че именно тогава в мен се зароди желанието и аз да стана адвокат. Когато ходех на училище, то бе заради мен самия, разбира се, но в началото го правех най-вече за да спечеля вашето признание. Наивно си въобразявах, че ще ме приемете, че ще бъдете горд с мен. Не можете да си представите как копнеех да ме приемете.