Древни брегове [bg]

Хълмът, на който се намираше купола, може би не беше с изцяло естествен произход. Изтъркани бели стъпала, почти скрити под слой пръст, се спускаха до нивото на гората. Слезе бавно по тях, съжалявайки, че не бе съобразил да вземе със себе си оръжие. Полковникът щеше да се смае, като научеше за безразсъдността му.

Изпитваше едновременно страх и досада. Знаеше, че тя бе искала да изследва новия свят и можеше напълно да разбере, че не бе сметнала за разумно да стои в купола и да чака спасителна експедиция, която можеше и никога да не дойде (това между другото му подсказваше какво доверие изпитва към него). Но колко добре щеше да бъде, ако я бе намерил веднага.

И така, накъде?

Заслуша се в далечния грохот на прибоя.

Да, би трябвало да се е отправила точно в тази посока. Всеки на нейно място би постъпил така.

Не след дълго вече вървеше през гората и небето над главата му се скри от плътната пелена на растителността. Но усещаше, че денят изтича.

Искаше да я намери и да се върнат, преди да се е стъмнило съвсем. Хълмът с купола бе най-високото място в околността. Но нощем излизат опасности, които не можеш да видиш през деня.

Тръгна с по-бърз ход. Беше лесно да върви: растителността бе пищна, но нито много гъста, нито толкова висока, че да му пречи. Почвата беше камениста и той на няколко пъти спира, за да събере купчинки камъни, с които да маркира пътя, по който се движеше. Не видя животни, но ги чуваше. На няколко пъти му се стори, че шубраците помръдват.

Направи му впечатление, че е по-енергичен, а може би дори и по-силен от обикновено. Вероятно това бе субективно усещане, свързано с времето. Намираше се на открито, въздухът бе свеж и чист.

Вървя с максималната скорост, на която бе способен, в продължение на половин час. Накрая остави гората зад гърба си и излезе на широк бряг. Отляво се издигаха сиво-червени скали, озарени отзад от последните лъчи на почти залязлото слънце. Пред него се отвори синя морска шир. Прохладен солен вятър опари ноздрите му. Където и да се намираше, това място бе много далеч от Северна Дакота.

Видя я почти веднага. Беше излязла почти на линията на прилива и седеше до запален огън. Прибоят ожесточено блъскаше брега. Грохотът бе толкова силен, че Ейприл не го чу, когато извика името й. Беше загледана към морето, така че го усети, едва когато застана зад нея.

Скочи на крака изплашена.

— Макс — извика тя. — Добре дошъл от другата страна. — Дълга вълна пречупи гребен и укротена се плъзна към тях. Ейприл протегна ръка, после смутено сви рамене и се хвърли в ръцете му. — Радвам се да те видя — прошепна тя.